Отворих ги.
И единственото, което видях беше слънчевата светлина, процеждаща се през стъклата на прозорците и лъчите, които си играеха по одеялото.
Утрин... Всъщност вече обед...
И не знам дали от слънцето или от топлината, но нещо ме накара да отметна завивките и да стана.
Да посрещна деня с усмивка.
Защото хубавите дни обикновенно започват така.
Събудих се.
*
И ето на, вдъхновението ми се завърна, страстта към писането се засили, сякаш повече от всеки друг път и се завърнах тук... В моя си свят, сред моите мечти, които мога да препрочитам, когато пожелая. А по екрана пълзят калинки и си тананикат нещо.
Щастлива съм.
Безпричинно.
Напоследък не се случват много хубави неща, даже тъкмо обратното. Хората се променят, семейни проблеми, мързи ме...
Но, ако не се усмихвам, нищо няма да преодолея...
Затова ще се усмихвам.
Щастлива съм.
*
Не съм писала от много време...
Знам.
И ако трябва да съм честна... Не е като да не е ставало нищо. Много неща станаха, много неща се промениха, много неща няма да са същите. Никога. Никога вече.
И последната щуротия, която ми хрумна не е достатъчно ясна, че да обясни.
Но там някъде, из многобройните въздишащи многоточия, учудени въпросителни, развълнувани удивителни, изгърбени запетаи и тромави точки... там има смисъл. Какъвто и да е. Има.
*
Седеше на любимото си място-перваза на прозореца. И извършваше любимото си занимание-да рисува с пръст по прашното стъкло.
Напоследък рядко идваше в тази къща. Тя беше стара, изгнила, тъжна, а нощем-дори плашеща. Никой не я приближаваше. В селото се носеше мълвата, че била обитавана от духове.
Духове утре!
Никакви духове нямаше там.
Обожаваше тази постройка. Отвътре беше гола почти колкото отвън-камина, пълна с прах, до нея оръфан люлеещ се стол, изтъркан килим, лавици с книги и шкаф. Това бе първия етаж. За втория не смееше и да мечтае. Стълбите за нагоре изглеждаха съмнителни.
И колкото и стара и гола да беше, караше я да мечтае. Там й бе любимото място за мечти.
Но днес нещо пречеше. Някакъв неистов копнеж я караше да забрави мечтите...
Горе. Горе! Трябваше да се качи там! Трябваше да види! Нещо просто я теглеше нататък.
Преди да се усети, вече изкачваше стъпалата. Не бяха толкова нестабилни, колкото изглеждаха, ала скърцаха неприятно под краката й. Бързо стигна до вратата, в сумрака трудно различаваше детайлите и опипом затърси дръжката...
Щрак.
Отвори се. В първия момент пред очите й затанцуваха петънца, защото там бе неочаквано слънчево, после привикна.
И се огледа. Нищо общо с долния етаж, тук имаше много прозорци... И изглежда играеше ролята на таван, защото имаше много сандъци, закачалки, стари неща... и прах, прах, прах... Танцуващ под светлината на слънчевите лъчи, изпълващ всеки милиметър от стаята...
Тя се усмихна. Искаше й се да бъде прашинка. Поне днес.
Aqua-My Oh My
