Вслушай се...

Той крачеше забързано през гората. Утринта бе разпръскала капчици роса наоколо-малки огледалца, в които се отразяваха ласкавите лъчи на слънцето, когато изгряваше. Засега то сънливо се гушеше в завивките си, с явното желание да не се събужда. Ала облаците в далечината бяха порозовяли...

"Сигурен знак, че скоро ще се покаже" помисли си с усмивка и се промуши през едни храсти, за да продължи напред.

Тогава се сепна. Никога не беше стигал до тази част. Гористата местност свършваше и всичко продължаваше в необходима с поглед поляна. Някои треви бяха по-високи дори от него, имаше цветя, чийто имена не знаеше или не можеше да назове, жасминови храсти обграждаха местноста и ароматът им гъделичкаше приятно обонянието му.

Не искаше да помръдва повече. Просто седна в тревата и затвори очи.

И тъкмо се унасяше в цветни мечти, когато инстинктивно усети падналата над него сянка.

Вдигна глава и я видя. Както винаги идваше съвсем неочаквано, и както винаги беше неземно красива. Не се бе променила от последната им среща, а продължителността между тогава и сега му се струваше поне век.

Не си казаха "Здравей", не се ръкуваха, не се прегърнаха, както правеха повечето приятели. Познаваха се достатъчно добре и дълго, важни бяха миговете.

Погледнаха се и това беше достатъчно, за него- да потъне в дълбоките й като море очи, за нея- да улови топлите пламъци в неговите.

Усмихнаха се. Едновременно. Непринудено. Съвсем по детски.

-Днес си в синьо- констатира той, загледан в роклята й, докато тя сядаше до него. - Очаквах да е зелена... Но дори така изглеждаш като част от природната картина. Винаги го правиш...

Тя се усмихна.

Искаше му се да я попита защо винаги идва така... Защо винаги трябваше да чака толкова дълго... Защо винаги, винаги говореше малко... а оставяше толкова загадки след себе си...

Но както винаги не го направи. Ако наистина знаеше нещо за нея, то беше, че е много своенравна, свободолюбива и тайнствена... и може би именно това го караше да я обича толкова много. Като приятелка, разбира се. Страх го беше да се влюби, за да не изпита болката, от това да го отблъсне и повече никога да не идва. Затова бе готов по-скоро да се прости с живота си, отколкото да й намекне по някакъв начин за чувствата си.

-Ти...-започна нерешително той, когато тя го прекъсна тихо:

-Вслушай се...

-В кое?

-В сърцето си. Затвори очи.

Той се подчини. Усети главата й на рамото си.

-Вслушай се...-пророни тя отново-... и ще усетиш, че бият заедно.

Думите са излишни...

*

Защо си мислиш...

че искам да ти дам втори шанс?

Защо си мислиш...

че искам отново да си с мен и да те няма?

Защо според теб...

те подминавам по коридорите в училище и рядко поздравявам?

Защо?

Защото не искам да си спомням вечната ти заетост...