Ти си...

Ти си една от онези електрически крушки...

Които могат да разпръскват много светлина около себе си, макар да са малки...

Които привличат нощните пеперуди чрез същата тази светлина, но и с топлина.

Облаците обичат да разговарят с теб. Особено онези, сините, от парфюм...

Как успяваш винаги да си толкова усмихната?

Как така винаги ми вдъхваш надежда?

Как така винаги си толкова... Ти?

Обичам те.

Обичам начина, по който се изразяваш.

Начина, по който се шегуваш.

Начина, по който караш всички да ти се възхищават, но без да се възгордяваш от това.

Ти си една от онези електрически крушки...

Стаили в себе си огромна енергия...

От различните електрически крушки.

Светлината им ти казва, че има път напред, само трябва да продължиш.

Ти си истинска.

Нали, Хрис?

Аз знам, че те обичам.

И винаги ще съм до теб.

Защото трябва да бъда.

Мой дълг е да бъда.

За да споделям с теб всичко. Сълзите ти. Усмивките ти. Радостите.

И няма да те изоставя никога.

Защото ти ми даде причина да не мога да го направя, дори да го искат от мен насила.

Накара ме да те обичам. С дребни жестове, може да е било усмивка, може да е било и нещо по-малко.

Знам, че се нуждая от теб с цялото си същество. Знам, че ако те няма ще се поболея от мъка.

~

... И ако някога забравя... напомни ми, че ме има.

Че съм тук.

Аз винаги ще те обичам.

~

За всички вас, приятели, които ме накарахте да ви обичам и ми показахте, че без вас не мога. Благодаря.

Усмихвай се, приятелю, усмихвай се...

Не знам дали от студения душ.

Или пък от безумно ранното събуждане... Е, реших, че трябва да пиша.

Във връзка с основния проблем, явяващ се напоследък.

Повечето ми приятели, познати, близки, а сигурно и ти, дето четеш, сякаш са забравили да се усмихват... И само грижи, грижи, грижи...

*

Хей! Погледни навън!

Поне засега времето е прекрасно, страшната жега все още не е паднала. Не можеш ли просто да излезеш поне на терасата и да се насладиш на утрото.

Да го харесаш. Такова, каквото е.

Или се обади. Ами ако успея да те разведря? Защото искам и бих го направила заради теб.

Погледни небето.

Не е ли прекрасно?

Синьо.

Дълбоко.

Безкрайно!

Усмихвай се. Повече. Още малко.

За къде си без усмивката си?

Обичам те усмихнат.

Усмихвай се, приятелю, усмихвай се.

*

На всички, изживяващи трудни периоди.

С вас съм.

Вслушай се...

Той крачеше забързано през гората. Утринта бе разпръскала капчици роса наоколо-малки огледалца, в които се отразяваха ласкавите лъчи на слънцето, когато изгряваше. Засега то сънливо се гушеше в завивките си, с явното желание да не се събужда. Ала облаците в далечината бяха порозовяли...

"Сигурен знак, че скоро ще се покаже" помисли си с усмивка и се промуши през едни храсти, за да продължи напред.

Тогава се сепна. Никога не беше стигал до тази част. Гористата местност свършваше и всичко продължаваше в необходима с поглед поляна. Някои треви бяха по-високи дори от него, имаше цветя, чийто имена не знаеше или не можеше да назове, жасминови храсти обграждаха местноста и ароматът им гъделичкаше приятно обонянието му.

Не искаше да помръдва повече. Просто седна в тревата и затвори очи.

И тъкмо се унасяше в цветни мечти, когато инстинктивно усети падналата над него сянка.

Вдигна глава и я видя. Както винаги идваше съвсем неочаквано, и както винаги беше неземно красива. Не се бе променила от последната им среща, а продължителността между тогава и сега му се струваше поне век.

Не си казаха "Здравей", не се ръкуваха, не се прегърнаха, както правеха повечето приятели. Познаваха се достатъчно добре и дълго, важни бяха миговете.

Погледнаха се и това беше достатъчно, за него- да потъне в дълбоките й като море очи, за нея- да улови топлите пламъци в неговите.

Усмихнаха се. Едновременно. Непринудено. Съвсем по детски.

-Днес си в синьо- констатира той, загледан в роклята й, докато тя сядаше до него. - Очаквах да е зелена... Но дори така изглеждаш като част от природната картина. Винаги го правиш...

Тя се усмихна.

Искаше му се да я попита защо винаги идва така... Защо винаги трябваше да чака толкова дълго... Защо винаги, винаги говореше малко... а оставяше толкова загадки след себе си...

Но както винаги не го направи. Ако наистина знаеше нещо за нея, то беше, че е много своенравна, свободолюбива и тайнствена... и може би именно това го караше да я обича толкова много. Като приятелка, разбира се. Страх го беше да се влюби, за да не изпита болката, от това да го отблъсне и повече никога да не идва. Затова бе готов по-скоро да се прости с живота си, отколкото да й намекне по някакъв начин за чувствата си.

-Ти...-започна нерешително той, когато тя го прекъсна тихо:

-Вслушай се...

-В кое?

-В сърцето си. Затвори очи.

Той се подчини. Усети главата й на рамото си.

-Вслушай се...-пророни тя отново-... и ще усетиш, че бият заедно.

Думите са излишни...

*

Защо си мислиш...

че искам да ти дам втори шанс?

Защо си мислиш...

че искам отново да си с мен и да те няма?

Защо според теб...

те подминавам по коридорите в училище и рядко поздравявам?

Защо?

Защото не искам да си спомням вечната ти заетост...

Отвори очи...

Отворих ги.

И единственото, което видях беше слънчевата светлина, процеждаща се през стъклата на прозорците и лъчите, които си играеха по одеялото.

Утрин... Всъщност вече обед...

И не знам дали от слънцето или от топлината, но нещо ме накара да отметна завивките и да стана.

Да посрещна деня с усмивка.

Защото хубавите дни обикновенно започват така.

Събудих се.

*

И ето на, вдъхновението ми се завърна, страстта към писането се засили, сякаш повече от всеки друг път и се завърнах тук... В моя си свят, сред моите мечти, които мога да препрочитам, когато пожелая. А по екрана пълзят калинки и си тананикат нещо.

Щастлива съм.

Безпричинно.

Напоследък не се случват много хубави неща, даже тъкмо обратното. Хората се променят, семейни проблеми, мързи ме...

Но, ако не се усмихвам, нищо няма да преодолея...

Затова ще се усмихвам.

Щастлива съм.

*

Не съм писала от много време...

Знам.

И ако трябва да съм честна... Не е като да не е ставало нищо. Много неща станаха, много неща се промениха, много неща няма да са същите. Никога. Никога вече.

И последната щуротия, която ми хрумна не е достатъчно ясна, че да обясни.

Но там някъде, из многобройните въздишащи многоточия, учудени въпросителни, развълнувани удивителни, изгърбени запетаи и тромави точки... там има смисъл. Какъвто и да е. Има.

*

Седеше на любимото си място-перваза на прозореца. И извършваше любимото си занимание-да рисува с пръст по прашното стъкло.

Напоследък рядко идваше в тази къща. Тя беше стара, изгнила, тъжна, а нощем-дори плашеща. Никой не я приближаваше. В селото се носеше мълвата, че била обитавана от духове.

Духове утре!

Никакви духове нямаше там.

Обожаваше тази постройка. Отвътре беше гола почти колкото отвън-камина, пълна с прах, до нея оръфан люлеещ се стол, изтъркан килим, лавици с книги и шкаф. Това бе първия етаж. За втория не смееше и да мечтае. Стълбите за нагоре изглеждаха съмнителни.

И колкото и стара и гола да беше, караше я да мечтае. Там й бе любимото място за мечти.

Но днес нещо пречеше. Някакъв неистов копнеж я караше да забрави мечтите...

Горе. Горе! Трябваше да се качи там! Трябваше да види! Нещо просто я теглеше нататък.

Преди да се усети, вече изкачваше стъпалата. Не бяха толкова нестабилни, колкото изглеждаха, ала скърцаха неприятно под краката й. Бързо стигна до вратата, в сумрака трудно различаваше детайлите и опипом затърси дръжката...

Щрак.

Отвори се. В първия момент пред очите й затанцуваха петънца, защото там бе неочаквано слънчево, после привикна.

И се огледа. Нищо общо с долния етаж, тук имаше много прозорци... И изглежда играеше ролята на таван, защото имаше много сандъци, закачалки, стари неща... и прах, прах, прах... Танцуващ под светлината на слънчевите лъчи, изпълващ всеки милиметър от стаята...

Тя се усмихна. Искаше й се да бъде прашинка. Поне днес.

Aqua-My Oh My

Защото... нарочно...

За Радо.

"Рожденият ден...

чудесен повод

да започнеш всичко отначало;

да се оттървеш от старите навици,

както правиш със старите си дрехи,

и никога

да не се появяваш с тях,

никога вече."

Така е казал Бронсън Алкът...

Но честно да ти кажа, не мога да се съглася напълно с него.

Та човек не може да изостави напълно старите си навици.

Но както и да е...

19...

Зависи как ще го погледне човек...

са малко или много.

19...

Значат още една година.

А една година е много,

със сигурност.

Надявам се да е била пълноценна.

Надявам се да те е научила на много.

Желая ти да продължаваш напред.

И да се усмихваш, дъга в бурканче...

Продължавай да вдъхваш цвят на всички.

Продължавай.

*мечки*

Обичам те.

Not like the other girls...

Понякога си мислеше, че не всичко може да бъде погледнато от Добрата страна.
Понякога забравяше за нея...
Понякога не спираше да плаче с часове, ако случайно не видеше Слънцето.
Понякога забравяше, че някога изобщо е плакала... И затова всички я приемаха... Как да го обясня?
Те я виждаха всеки ден,
позанаваха я от малка...
Смятаха, че всичко за нея им е ясно... Но оставаха само с тази нелепа мисъл. (И сами знаеха колко нелепа бе тя, наистина.) Знаеха също така, че тя не се интересуваше от каквито и да било мнения... Сякаш не се интересуваше от самата себе си...
Живееше в облаците...
И разговаряше с птиците...

Продължаваше напред, непринудено, с детска наивност...

Продължаваше да се надява...

Отблъскваха ли я, продължаваше...

Продължаваше да обича.

Дори да я спираше нещо, преодоляваше го и продължаваше.

Продължаваше да се бори.

И всеки ден,

всеки божи ден, дарен й на тази земя...

Тя живееше.

И от Нищото намираше причини, за да продължава...

Да продължава да живее.

Защото обичаше да чувства как дъждовните капки падат по лицето й...

Защото обичаше да вижда слънчевите лъчи сутрин, промушили се през щорите и хилядите прашинки, танцуващи във въздуха.

Обичаше да лежи на тревата.

Обичаше да обича.

И живееше. Не просто съществуваше... Живееше!

She`s not like the other girls, I know...

За Хрис...

Обичам те, Зайо!

The end...

Всяка приказка си има край.

Тази беше започнала да тежи, някъде там, от ляво. И предизвестяваше, че краят ще дойде по-скоро, отколкото се очаква и ще бъде малко... малко тежък.

Завърши... странно...

С простичкото "Извинявай" и още по-простичкото "Няма нищо". Защото нямаше смисъл да се втежняват нещата сега, точно в този миг. И нотката на трагизъм отлиташе бързо, с финните крилца на пеперудата.

Неизбежните сълзи, най-доброто успокоително, което може да съществува...

Още с началото знаех, че тръгвам по път, който може да се окаже грешен... И май тръгнах твърде бързо, твърде уверено, твърде всичко. И пътят ме предаде, започна да става трънлив, каменист и труден, което не вещаеше нищо добро. Извървях го по-скоро, отколкото ми се искаше, може би за добро.

Сега стоя на края му. Извървян, утъпкан, отпътувал някъде, в миналото. Не искам да се обръщам. Няма смисъл да гледам назад. Лошите моменти са забравени, само урокът, който ми дадоха е запечатан дълбоко в съзнанието. Хубавите-запазени. Качествено, така, че да не си ги спомням с (много) тъга.

И това е. Пред мен е всичко останало. Светли хоризонти, нови неща, нови приказки, моето настояще.

Следващия път ми напомнете да тръгна по лилавата багра на дъгата :)

Хей, Свят, виж ме, пораснах!

На цели петнадесет години, направо съм за хвърляне вече :)
Заветното 0:00 на часовника на компютъра...
Бръммм, телефона. SMS от Габи. Тя пък празнува вчера.
Общ чат на "Нътс", "Чрд, Малчо"... Убиха ме, обичам ги.
Тема във форума... от Зази и Тони <3
А то всъщност съм се родила в 11 :30 сутринта, което настъпи току-що *хили се*
По накое време, май и половина беше, тутурутката пак забръмча. Хрис...
Изненада!
Брат ми също. Отнесох си "Хепи Бъртдей тууу юююю" и разни заплахи за 20...*плаши се*
Сутринта ми се обади Рали... видях, че имам и съобщение от Калчо.
Обичам си всички приятели <3

Преди малко реших да отида на балкона да видя слънцето... Посрещнах го с голяма прозявка, може и да се е разочаровало... :)
Трябва да ходя да купувам цветя на Габи и Йо... Йоанна и тя като мен, днес...
Телета...:)
Бай фор нау, тенкс ъген на всички!

Загадка

Стъпки се чуваха по коридора, водещ до залата за балът с маски.

Почти безшумни, малко несигурни...

Миг застой в сянката на вратата и...

Сред глъчката и музиката, през голямата дървена врата се шмугна дребна момичешка фигура със синя маска, закриваща носът и очите и оставяща открита по-малка част от бледото лице. Една част бяха плътните малки устни, извити в леко иронична усмивка.

Беше облечена в дълга рокля от мека материя и с готическа кройка.

Ръкавите се поразширяваха към края и позакриваха малките белички ръце.

Като никога гарвановата коса бе сплетена на сложна плитка и се спускаше преметната от лявата й страна.

Никакъв шум...

Никакъв знак...

Не само маската, всичко около нея я правеше да изглежда по-различна.

Вдигна ръка бавно, почти механично и я свали.

Блеснаха теменужените й очи, оглеждащи всичко наоколо.

Те, те, всички останали...

Надянали маските си, танцуваха и се смееха. Пиеха, празнуваха, забавляваха се... Изглеждаха щастливи. Ала какво се криеше зад тези натруфени пера, брокати, лъскави пластмаси...

Иззад тях едва едва се различаваше поглед...

Какви бяха тези хора?

Каквито и да бяха тази нощ, утре нямаше да са такива.

Утре костюмите нямаше да са на гърбовете им. Стегнатите корсети щяха да се отпуснат и да открият вече отпускащи се кореми и не дотам тесни и фини ханшове. Подплънките на наметалата и самите наметала също щяха да бъдат забравени и широките рамене нямаше да са толкова широки...

Маските щяха да бъдат свалени... И зад тях щеше да лъсне истината... Зад тази брокатена маска има бръчки, зад другата... какъв уморен поглед...

Жестоката реалност, предрешена като нещо красиво, съвършенно, но уви, фалшиво...

Стискайки маската в ръка се отправи към огнището, където спря, загледана пред себе си. Бавно я хвърли в огъня, видя я как пада на забавен каданс.

Лумна по-висок пламък и запрати искри насреща й. Огънят обхвана пластмасата, сгърчи я, смачка я, стремеше се да я унищожи.

Обърна се.

-Не ми е нужна маска, за да се усмихвам и да живея-отсече.

В погледът и пробляснаха същите искри като от преди малко.Тръгна си точно тъй тихо, както се и появи.

Ала остави нещо след себе си. Загадка...

Времето си минава...

.

Кога беше вчера...

Кога беше онзи ден, когато очаквах вчера...

И кога стана днес, което съвсем скоро ще отмине...

Времето си минава... И сякаш на никого не му пука...

Не че и аз се замислям толкова,

но времето минава...

Кога беше вчера?

.

От доста време не съм писала от онези постове, в които човек най-невинно си разказва как е минал деня му.

Та рекох си... Защо да не го направя днес?

Глоба едва ли ще има...

Така че...

Е, както обикновенно пристигнах на училище безсрамно подранила. Не с пет, не с десет...а с очарователните двадесет и пет минути...

И после нещата тръгнаха както обикновенно...

Госпожата по Английски ни размести с Еми, просто защото тя направи грешката да ме попита на коя страница сме...

Естествено, приятно ми беше до Марина, но изгледът от чина просто... не е моя!!! Как мога да го обясня на госпожата? Изобщо нямаше да поиска да ме разбере... Както и да е.

Петица и шестица. Петицата на теста, а шестицата, защото изрецитирах песента "Don`t worry, be happy!" (Миналата седмица я взехме, пък днес само аз изявих желание да я кажа. Но пък в сряда тя ще изпитва по НЕ-желание, така че с тази алтернатива- толкова по-добре за мен! :))

.

`Cause when you worry, your face will frown

And that will brings everybody down

Don`t worry,

be happy!

.

Физиката и двата часа ги проспахме поради няколко причини:

1) Първия час госпожата закъсня със скромните двадесетина минути...

2) ...и после трябваше аз да й кажа, че часът е свършил, докато тя с възхищение наблюдаваше "битката" между Ели и Еми...

3) Втория час се вясна за точно пет секунди, защото тичаше по задачи. През цялото време си говорехме... то тез` уста (с ударение на у-то) не спират да мелят, дам...

После два часа Литература.

Да кажа преди да съм забравила, във вторник имахме класно. Тоест аз имах две, защото буквално написах цялото съчинение на Никол и през почивките в които тя пишеше, (Писах й на разни листи накъсано. Все пак и аз трябваше да пиша...) се отдавах на своето собствено... Накрая пак ще ми обяснява, че нищо не правя за нея... ^^ Голямо важно. Свикнах вече да не оценяват усилието ми. :)

Та през тези два часа Литература...

Госпожата ни даде едни въпроси, по които трябваше да пишем. Всичките се отнасяха до "Нежната спирала", но който искаше можеше да пише и по "Крадецът на праскови".

И познайте къде се набутах аз...

Написала вече две теми на класното за крадецът, избрах пак него. Защото поставената сега тема ме плени...

И така... писах по "Крадецът на сърце-нарушител на реда". Госпожата ни даде малко време и после трябваше да ги четем. (Защото писаха само шест от нас, включае мен)

Когато дойде моя ред ми стана малко объркано...

Защото, знаете ли... Останалите се придържат стриктно към текста, докато аз изразявам собствената си гледна точка, когато считам за редно (тогава счетох) и затова ми е толкова неудобно да си чета съчиненията и есетата... Защото всичко е дошло от мен и ме е страх, че заливам хората с твърде много информация, която все пак си е моя... Че им разкривам твърде много...

Все пак го прочетох.

Ужасен срам след което...

"Ама много е хубаво! Твоите всичките са хубави!"

Аплодисменти... За какво? Не съм се специализирала чак толкова, не заслужавам чак толкова...

Бях червена като домат, а когато госпожата поиска да й го дам (Което значи, че има намерение да го прави нещо... Тя от много време иска да публикува мои неща в училищния вестник... Ама защо?) станах още по-червена.

И когато си тръгвахме, с Габи останахме последни както винаги, сестра ми пак подхвана въпроса докато ми връщаха бележника.

"Ама тя Мими много хубаво пише"

"Да, тя има усет и оригинални идеи"-съгласи се госпожата. "Марийчето може да бъде радост за всеки учител по литература"

Порази ме. Като че метна гръмотевица по мен. О, защо го прави? Не знае ли, че ми е много неловко като ме хвалят?

Все пак...

Благодаря ви, госпожо Димиева.

И после си тръгнахме. Габи пое към строителния, за да си вземе Сашо от там, а аз с девятката, после на 94 и в къщи. Макар че поостанах навън малко.

Утре заминавам в Ловеч за един ден. За рок-феста.

Да, концерта е безплатен и е на площада...

Сещате се вече каква лудница ще е...

Но мисля да се постарая да си прекарам добре... дори посмачкана от едно хиляда души...

В Събота си идвам. Ако съм жива, ще ви разкажа как е минало...^^

И в понеделник рожден ден... Ще навърша петнадесет...

Вече не ме впечатлява толкова.

Искам само по-бързо да дойде двадесета дата за да си ви видя и нагушкам, сладури от форума! И да черпя...

Как да не е изморен човек?

Но пък... май съм щастлива.

.

Iron Maiden-Rainmaker

These small hours still remain...

~

Our lives are made

In these small hours

These little wonders

These twists & turns of fade Time falls away

But these small hours

These small hours still remain

~

Естествено, случвало ти се е да усещаш как именно когато ти е най-зле...

Когато си най-изнервен...

Ядосан...

Изнервен...

Когато ти е писнало от всичко, мислиш, че нищо не е както трябва, дори да върви добре...

~

Тогава.

Точно тогава се сещаш за онези отминали малки мигове на щастие, които все пак не са никак малко, макар да си започнал да ги изживяваш от скоро. (Има няма година)

~

Сещаш се за приятелите, които си открил скоро, но обичаш до болка и не можеш без тях...

И изведнъж сякаш всичко негативно се изпарява.

И се усмихваш.

~

Благодаря на всички вас, които ме карате да преодолявам трудностите, дори само присъствайки в мислите ми.

~

Rob Thomas-Little wonders

Deaf, dumb, blind...

-Хей ти!- провикна се тя-Точно ти, приятелче... Махай си ръцете от ушите веднага! Чуваш ли? Веднага.

Тишина, един объркан поглед.

Огледай се наоколо, не е ли прекрасен света? Не е ли? Е, признай си.

Защо тогава си се свил като мишка в "добрата стара" панелка и си станал сляп, глух и ням за всичко и всички?

Мълчание.

Станал си ужасен. Пораснал си...

Бавно сваляне на ръцете от ушите и...

-Не съм.

***

Неясно защо... но когато трябва да си отворим очите, ние изведнъж ослепяваме...

Когато трябва да чуем някого, слухът се изгубва в нищото...

А когато е наистина важно да изложим мнение, мълчим...

И после, мрън, "Ама аз такова", "Ама ти..."

Аз, ти, та и двамата накуп...

А най-безобразното е, че сами сме си виновни...

Но има хора и хора. Има и такива, които умеят да са с отворени очи, уши и са готови да говорят, когато трябва и каквото трябва.

Напоследък се чувствам изолирана...

Никой не си прави труда да ме чуе.

Вярно е, говоря глупости понякога, но...

Е, какво пък... Ще си помълча и аз известно време.

*

Това не означава, че ще спра да пиша... О, това е като да спра да ям шоколад...

Абе я... Няма да мълча!

"Не искам да мълча, не мога да мълча и няма да мълча, за света"

както пееха Дони и Момчил в доброто старо време, когато минавах права под масата.

Както и да е.

Няма да мълча.

You can`t take me!

Got to fight another fight - I gotta run another night

Get it out - check it out

I'm on my way and I don't feel right

I gotta get me back - I can't be beat and that's a fact

It's OK - I'll find a way

You ain't gonna take me down no way

Don't judge a thing until you know what's inside it

Dont' push me - I'll fight it

Never gonna give in - never gonna give it up no

If you can't catch a wave then your'e never gonna ride

You can't come uninvited

Never gonna give in - never gonna give up no

You can't take me I'm free

Why did it all go wrong? - I wanna know what's going on

And what's this holding me?

I'm not where I supposed to be

I gotta fight another fight

I gotta fight will all my might

I'm getting out , so check it out

Ya, you're in my way

So you better watch out

Don't judge a thing until you know what's inside it

Dont' push me - I'll fight it

Never gonna give in - never gonna give it up no

If you can't catch a wave then your'e never gonna ride

You can't come uninvited

Never gonna give in - never gonna give up no

You can't take me I'm free

Толкова дива и жизнена песен...
Филмчето го гледах преди година и нещо.
Обожавам диви коне...
Забележка:

You can`t take me!
I`m free!
*Усмихва се*

Никой не може.Това е тъжната истина.

Кой ще опита пръв? Никога никой няма да успее!

Аз винаги ще тичам, винаги ще намеря начин да се измъкна и да тичам!

Не се опитвайте,

аз съм свободна.

Защо не потанцуваш в дъжда, скъпа?

Да, ти обичаш дъжда.
Той ти харесва.
Понякога те разплаква, наистина, но го обичаш...

Защо тогава си се затворила в къщи, загърната с възможно най-дебелото одеяло, което ти е попаднало? И ще сгреша ли, ако кажа, че до теб има чаша липов чай?
Не.
Парата се издига леко нагоре и запотява стъклото, поради прекалената си близост до него.
Нима си станала като онези, които не умеят да се наслаждават на това, което им се поднася от природата? Нима си забравила, че бяхте приятели?
С него, с Дъжда...
И ти обеща, че когато той идва при теб, ще отиваш при него. Че ще го посрещаш с усмивка...
Сега просто седиш на перваза на прозореца и лицето ти не изразява нищо, равнодушието ти би уплашило дори дъгата, но това сякаш не те интересува...

А помня, че преди винаги се радваше на възможността да докоснеш дъжда...

Да се почувстваш като никога слаба, докато се опитваш да опазиш чадъра си от него.

Защото той винаги иска да ти го вземе.

Защото иска да поиграете заедно, да се носите в едно със вятъра.

Защото и той те обича, мила, а сега ти го разочароваш...

Помниш ли онзи ден, когато станахте приятели?

Ти беше още мъничка, облечена в прозрачен дъждобран с усмихнати жаби...А той...Той се сипеше от небето като из две ведра и мокреше косата ти, непокрита нито с шапка, нито с качулка...

Помниш ли как започнахте да се гоните? Помниш ли мечтите? Помниш ли обещанията?

Виждам. Усмихваш се.

Гледаш сакото, послушно висящо на закачалката.

Изведнъж скачаш от мястото си...

Точно така!
Защо да не се облечеш, защо да не изхвърчиш навън?
Защо не потанцуваш в дъжда, скъпа?
...и да пошляпаш в локвите?













И аз се опитах да докосна дъжда днес, но някои хора с чадър не бяха на същото мнение ^^
Какво да се прави...
Roxette-Queen Of Rain

Най-хубавото на летенето...

e, че го усещаш изведнъж...
А понякога разбираш, че си летял едва когато тупнеш на паважа и почувстваш болка. И въпреки това се усмихваш, нали си успял...Още по-хубавото е, че често има кой да ти помогне в полета, да ти направи компания и да те попридържа, за да не паднеш преди него...Трябва да си помагаме един на друг.
Както е казал Ал. Дюма:"Всеки човек е ангел с едно крило и трябва да се прегърнем силно, за да полетим"
Пък оттам нататък всеки си решава за него колко е вярно това и колко не. Така де...

Залисани в полета си хората често допускат някои грешки, като например изпускане на метро или влак...Някъде бях чела, че любовта не е измислица, а истинска и редовна като метрото и научим ли се да изчакваме на перона, тя ще дойде...Звучи обнадеждаващо, нали? :)

Стига толкова за летенето...

Знаете ли,понякога...
Дори без да познаваш някого особено много...
Дори без да го виждаш всеки ден...
Ти знаеш, че той е важен за теб...
...И всеки миг, прекаран с него ти се струва като приказка, цветна приказка, изпъстрена с багрите на дъгата.
И всеки ден се превръща в такава, с този човек в мислите или в прегръдките ти...
А най-хубавото е, когато наистина има такъв човек...
Благодаря ти, че превръщаш минутите в приказки...

Вижте какво разбрах благодарение на Хрис, Мъро и Зу...
http://friends.imagini.net/vdna.php?uid=714564-cfbe&srv=iwebhd3

Dream On

Защото трябва да мечтаем...

...Просто ей така...

Еvery time that I look in the mirror

all these lines on my face getting clearer

the past is gone

it went by like dusk to dawn

everybody's got their dues in life to pay

yeah, I know nobody knows

where it comes and where it goes

I know it's everybody's sin

you got to lose to know how to win

half my life's in books' written pages

live and learn from fools and from sages

you know it's true

all the things come back to you

sing with me, sing for the years

sing for the laughter and sing for the tears

sing with me, if it's just for today

maybe tomorrow the good Lord will take you away

dream on, dream on, dream on,

dream yourself a dream come true

dream on, dream on, dream on,

and dream until your dream comes true

dream on

****

Aerosmith- Dream On

<3

If I just lay here...

Странно нещо сме репите...

От кой ли го наследих това издаване...Винаги трябва да ми личи...

Но и ти си виновен, съжалявам...

Омг...Благодаря ти, че приемаш вината ми...

Обичам те.

Звездичка е замаяна...Snow Patrol-Chasing Cars

Неясно...

Защото за да разбереш, че си обичал, трябва да те заболи... Защото за да разбереш, че си живял, трябва да си обичал...

Следователно болката трябва да я има, защото без нея го няма осъзнаването, че си тук, че дишаш и чувстваш, че си обичан...

Все повече започвам да осъзнавам важността на тази болка, все по-ясно усещам как ме изгаря отвътре и сякаш унищожава всичко останало, до изпепеляване...Но не се бойте за мен...Аз съм феникс...И от пепелта ще изровя частица от която да се възпроизведа отново и да чувствам тази така важна за мен болка. Навсякъде я има, дори в усмивките, стаена в ъгълчето на устните, мълчи си и пари лекичко...Защото тя самата се поражда и преражда от нищото, знае, че трябва да живее и го прави.

Но аз съм щастлива с болката си...Нося си я, скрита някъде между миглите си и се усмихвам, защото знам, че е на място...

И в един слънчев ден се събуждам с мисълта, че нещо се е променило, страх ме е, защото не зная към добро или лошо ще се наклони везната...Разбирам, най-накрая, че май съм влюбена, защото чувството май е такова...светло и чисто, озаряващо...А интересното е, че болката е по-различна...И се е преместила от миглите, някъде другаде...Отляво ме понаболява...Дали не е там? Сигурно точно тя кара сърцето ми да учестява ритъма си. Задъхвам се. Страх ме е. Че ще се разочаровам, че ще го изпусна...

Реших, да се наслаждавам, дори несигурна...На всяко забързване и прескачане на сърцето ми, на всяка отнесена усмивка, на всяко кратко "летене", дори да е придружено от болезнено падане...На всяко вдишване и въздишка...На всеки миг. На всяко разочарование...Защото ми помагат да разбера, че съм...жива!

Звездичка...мълчи усмихната...DJ Tiesto-Love Comes Again.

Някои електрически крушки...

. .

Някои електрически крушки могат повече от други...Те се превръщат в аквариум...Или слънце...Те могат да бъдат всякакви, всякакви...Но има и такива, които са просто крушки, според хората, които не мечтаят, разбира се! Та тези, въпросните "просто крушки"...Замисляли ли сте се, ако се окаже, че наистина светят, защото има феи в тях? И угасват, когато те ги напускат? Да, знам, че не може, но винаги ми е приятно да си представям противното...

Аз ли? Аз не съм нито от обикновенните, нито от необикновенните крушки...Моята светлина се поддържа от топлината на приятелите ми...

Благодаря ви, че я поддържате.

Благодаря, Радо, Хрис, Калчо, Зори, Соня, Ем, Лиз, Вампс, Бени, Хади, Йив...Благодаря ви, че направихте денят ми цветен. Обичам ви.

*************************************************************************************

"I`ll Be There For You"

Настроение:

Обичащо всички

Цветен е!

.

Животът ми е цветен...

...въпреки всичко!

.

She say it's cold outside and she hands me my raincoat

She's always worried about things like that

She says it's all gonna end and it might as well be my fault

And she only sleeps when it's raining

And she screams and her voice is straining

She says baby

It's 3 am I must be lonely

When she says baby

Well I can't help but be scared of it all sometimes

Says the rain's gonna wash away I believe it

******************************************

Животът ми е цветен! Защото аз избрах да бъде такъв. Защото сивото и пустото не са за мен, задушават ме, а аз имам нужда да дишам. Имам нужда да виждам разцъфнали дървета, разноцветни балони и усмихнати хора в живота си. Избрах да обичам всеки, който мога, защото кажете ми за какво сме родени, освен да изживеем пълноценно времето, което ни е отредено тук (Колкото и тежко да е то! Светлината в края на тунела често се оказва по-близо, отколкото сме предполагали и трябва само да отворим широко очите и сърцата си, за да я приютим в тях!) и да обичаме, обичаме, обичаме... Дори да боли. Боли ме по-малко като знам, че има за какво да обичам хората и всичко около мен. Боли ме по-малко като знам, че дори когато падна, когато вече съм изгубила надежда, ще има някой, който да ми подаде ръка. Боли ме по-малко, когато си представям неща, които ме карат да се усмихвам. Щастлива съм, когато знам, че съм нужна и обичана.

Животът е труден, да, но нима като се вкопчваме в мисълта колко ни е зле, постигаме нещо повече от още повече разваляне на настроението.

Ще бъда цяло със слънчевите дни, а мрачните облаци няма да ме плашат. Дъждът, който след миг-два ще се изсипе над земята ще отмие всичко лошо. А когато той вече си отива, ще изляза на улицата, без страх, че ще се намокря. И ще вдишвам ли вдишвам дълбоко въздух, за да усещам прекрасния му аромат на "след дъжд".

Страданието винаги е присъствало в живота ми. Но аз няма да го оставя да ме завладее! Няма да го оставя да ме влачи в калта! Няма да му позволя да разруши всичко хубаво и цветно!

Няма,

няма,

няма!!!

Животът ми е цветен!

Написано на хартия от усмивки и носено от въздишката на едно малко момиче. Едно малко нещо...

Звездичката слуша 3 аm на Matchbox 20 и си припява...

"Time is running out"...

I think I'm drowning
Asphyxiated
I wanna break this spell
That you've created

You're something beautiful
A contradiction
I wanna play the game
I want the friction

You will be the death of me
You will be the death of me

Bury it
I won't let you bury it
I won't let you smother it
I won't let you murder it

Our time is running out
Our time is running out
You can't push it underground
You can't stop it screaming out

I wanted freedom
Bound and restricted
I tried to give you up
But I'm addicted

Now that you know I'm trapped sense of elation
You'd never dream of
Breaking this fixation

You will squeeze the life out of me

Bury it
I won't let you bury it
I won't let you smother it
I won't let you murder it

Our time is running out
Our time is running out
You can't push it underground
You can't stop it screaming out

How did it come to this?
Oh

You will suck the life out of me

Bury it
I won't let you bury it
I won't let you smother it
I won't let you murder it

Our time is running out
Our time is running out
You can't push it underground
You can't stop it screaming out

How did it come to this?
Oh

Muse-Time is running out

Стискайте ми палци, утре имам мач по волейбол с девети клас...
Убедих се, че всичко се е променило, наистина...
Дано е за добро, Мъро и Радо казаха, че ще бъде.

***

Събуди се по-уверен, по-щастлив...и сякаш готов повече отвсякога да върши работата, която за известно време беше оставил...Събуди се по обичайното време, около полунощ-Ловец на сънища беше все пак. Усмихна се и събра нужното-Кепчето за пеперуди, торбичката от невидим сатен, с шарени души на увехнали отдавна цветя по нея, в която държеше бурканчетата от цветни дъги. Нарами ги и излезе навън, топлия нощен въздух се блъсна в него и го обзе чувство на радост. Промъкна се през първия отворен прозорец и навлезе като лека мъгла в стаята. Беше малка и уютна, с кремави стени и много картини по тях, пълна с плюшени мечета и с малко легло в ъгъла, до което светеше малка нощтна лампа на поставка-детска стая. Детето в леглото вече спеше, равното му дишане се разливаше из помещението като звук на медни камбанки. Ловецът се надвеси над него и прошепна нещо неясно. В миг сякаш от нищото се появи едва забележима пеперуда, той взе едно от бурканчетата, (всяко от които имаше дупки отгоре) сложи я вътре и го затвори внимателно, прибирайки го обратно. После бръкна в джоба си, извади от там малко блестящ прашец и го поръси над леглото- за да може малкото същество в него да продължи да сънува спокойни и сладки сънища и се изнесе.

Тръгна да обикаля притихналите улички...

Аз и звездичката сме щастливи. Поне ловецът на сънища се завърна при нас. И ние с нея се намерихме. Muse-Feeling Good.

И един извънреден пост...

Защо извънреден ли?
Ей сега ще разберете защо.
Връщам се отново тук, сред вас и... изненадващо се оказва, че ме няма. О, не, тук съм...Просто някак си се губя в странни разстояния и бездни...
Защото...виж ти...разбирам, че за нищожната седмица и нещо вие сте се променили. Дотолкова, че вече почти не мога да ви позная.
И колкото повече го осъзнавам, толкова по-тегаво ми става, защото държа на вас и странното което е...Някои хора дори успяха да ме наранят вече. Толкова бързо.
Освен това, някои от мечтите и фантазийте също са се променили, съвсем самички.

Ловецо на сънища, какво е станало със теб? Не, той вече не тича след Тях, не се надвесва нощем над леглата, за да Ги хване и случайно да улови няколко дихания...Не Ги затваря в сапунени мехурчета с милион цветове, не Ги украсява със спокойствието си, не Ги освобождава и не се наслаждава на лекия им полет в безкрая на умиращата нощ, проследявайки пътя им...Оставя ги да умират, въпреки че през цялото време плаче заради това.
Друг си, Ловецо на сънища...

Крадецо на усмивки, нима това си ти? Къде е малката кутийка с надпис "ВАЖНО!", къде са усмивките, които бяха там? Не, той вече не дебне хората, скрит зад някоя прашинка, танцуваща в светлината на слънчев лъч. И не се скрива в ъгълчетата на хорските усти, за да открадне тихо най-хубавата им усмивка. Непоказаната, недадена на никого до сега. Тя никога вече няма да бъде негова, защото той се е отчаял...защото сякаш не иска да търси и затваря усмивки в кутийката от чуплив смях...
Друг си, Крадецо на усмивки...

Тъкачо на мечти, а с теб какво се случи? Не съм те виждала мрачен досега. Не, той вече не събира малки цветни дъги, черупки от желания, капчици надежда, не ги смесва с внимание. Не прибавя отминал дъх и лек повей на пеперудени криле към паяжинките и празните домове на охлювите. А сладкия мирис на току-що окосената трева, примесен с песента на славей? Ти няма да си ги припомниш вече, нали, приятелю. Виждам, желанието и ентусиазмът са угаснали в очите ти.
Друг си, друг си, Тъкачо на мечти...

Виждате ли до какво водят промените?
Те никога повече не ще доловят стъпките на калинките, никога няма да се вслушат отново в песента на дъждовните капчици, падащи по листата на дърветата...
Те може би...
Може би никога повече няма да бъдат мои. Защото май съм ги позагубила, защото май са ме позагубили и няма да си принадлежим по същия начин, няма да се нуждаем един от друг по същия начин както преди.
Но тях по-лесно ще ги върна. В момента сме си сърдити взаимно, Те на мен- защото така са решили (Падат си малко сръдитковци.Защото са много крехки.) , аз -заради тяхното решение...Ние често сме си сърдити. За да се обичаме повече.

А на вас как да ви върна изгубените вдишвания и въздишки? Как да ви върна предишните приказки, въздушни замъци, звездни небеса, вятърни мелници...
Ще попитам моите сърдитковци, те може би ще ми обяснят подробно как...Все пак редовно правят гореспоменатото за мен.
Лошото е, че аз не съм измечтано човече...Но мога да си представя, че съм. Ще ми трябва малко време май...
А междувременно вие можете да вземете назаем моите измечтани човечета. Току виж ви помогнали...

Аз и звездичката се оглеждаме наоколо. Търсим се взаимно, но защо ли, стигайки една до друга все се губим в обърканите мисли на другата и пак започваме да се търсим...
Звездичке...Чуй Sting-Shape Of My Heart, моли се нашите да не са малки и празни и може би, по тоновете...ще се намерим?
Ще те открия, обещавам. Никога повече няма да трепериш от страх самичка.
Ти пак си до мен, в мислите ми, остава само топлината ти да подслоня в дланите си...

Защото има защо...

Вече си мислеше, че е закъснял и тя си е тръгнала, че няма да я види скоро...И точно тогава... я видя. Седнала по турски на стълбите, с вдигната нагоре глава, притворени очи и лекичка усмивка, плъзнала на лицето й. Стоеше и се радваше на слънчевите лъчи, които галеха кожата й. И въпреки, че не за първи път я виждаше така, усмихна се и си каза, че има нещо магическо. Ами да, малки слънчеви отблясъци танцуваха около нея и заради тях- сякаш сияеше...И както всеки път, остана скрит сред храсталаците, съвсем безшумно наблюдаваше, но през цялото време знаеше, че тя знае това. Защото не искаше да разговарят, за да не открива лошите й черти...Защото просто имаше защо да я наблюдава...Защото тя го правеше по-щастлив.

Здравейте отново! Завърнах се... И донесох със себе си малко нови мечти, малко нови усмивки. И ми липсвахте...Много.

Знаете ли как понякога човек се натъжава и от най-малкото? Вероятно да. Понякога и на мен ми се случва...понякога е много често...Понякога почти нищичко не значи, но друг път не е така. Преминава. И май е като лятна буря...Но какво значение има? Пак съм тук, имам Вас и...май пак се усмихвам лекичко.

Заминаването...

Ще се откъсна за мъничко от прашната София и отскачайки до слънчева Осойца ще насъбера нови гледки, нови мечти, ще изградя нови въздушни замъци, с Лидия ще се поснимаме ( така ще видите новия ми зелен шал) и ще имам дори запечатани усмивки, патици, гъски, кокошки, цветя, кози...каквото там изскочи пред обектива на фотоапарата на Лидия. :)

Не мисля, че ще прекарам зле. За жалост ще бъда на линия на компютъра чак следващата неделя, защото въпреки че аз се връщам в понеделник, сестрата и машинката остават на село. Но както и да е. Надявам се, че няма да Ви липсвам много.

Сега си стягам багажа. Не, не онзи земния. Само си подбирам някои мечти, усмивки, сънища и спомени без които не мога. И прегръдките, разбира се, както и хубавите моменти...

Бурканчето от невидими цветни дъги се затвори идеално и май вече съм готова. Вързах панделката от дъждовен сатен и като че това е...?

Я сега...тук има още някои нещица...Да проверим.

~Ароматът на теменужки-тук.

~Усещането от докосването на дъжда-тук.

~Споменът за най-хубавите прегръдки-тук.

Всичко е тук.

А сега на Вас оставям една задачка...

Защото не мога да взема всички мечти и особено въздушните замъци и вятърните градове със себе си...Ще пазите ли остатъка от тях, които оставям тук, моля Ви?

Доверявам Ви се напълно.

И Ви обичам.

Страшно много.

За балоните...

Посветено на Радо, Хриси и останалите балономани.

-И какво му е особеното на този балон, пълен с хелий?-попита той със скръстени ръце и свъсени вежди пред нейната сладка усмивка.

-Той дори не е пълен с хелий-почти изчурулика тя. Вдигна поглед нагоре към балона.

-В него има много повече. Той е пълен с мечти и може да те накара да се усмихнеш, нищо, че си решил да бъдеш мрачен и умислен днес.

Видя как той решително поклати глава и тръгна да си влиза обратно в къщи.

-Сериозно говоря, не ми ли вярваш?-попита и за миг се почувства почти обидена от поведението му, макар и да знаеше, че такъв е от дете.

-Знам, че си готова на всичко само и само да върнеш нечия усмивка, но това...това е абсурдно...

-Забранила съм ти да изричаш тази дума пред мен.

-Да, извинявай.

-Не искам много от теб. Само го погледай известно време и ще разбереш за какво ти говоря. Ще разбереш и че ефектът на балона е точно какъвто ти го описах. Просто защото аз го направих такъв.Опитай, моля те.

Той въздъхна и се вгледа в балона. Май наистина не беше съвсем обикновен...Забеляза, че цвета му не е като на другите...Беше някак по-ярък, открояваше се...и все пак на пръв поглед съвсем обикновен...Виждаше само него...Изведнъж в съзнанието му се заредиха какви ли не образи...Две дъги, сляти в една, куп усмивки, хартиени сърца, въздушни замъци, градове от вятър, пътища от облаци...Не се спря до там. Усмихнати спящи феи под влюбен кестен, слънчеви отблясъци, хиляди слънчеви отблясъци...

И тя видя, че по лицето му се разля усмивка. Хубава, искрена, истинска усмивка. Видя всичко в очите му. Усмихна се.

Усмихна се и реещия се над главите им балон.

И специално за нашия рожденник...

Честит Рожден Ден, Мъро!

Happy Burtday to you...:)

Просто защото...

Просто защото Ви обичам.

Да, просто защото. Просто защото сте специални, правите ме щастлива, карате ме да се усмихвам, карате ме да Ви обичам. И успявате, знаете ли?
Чувствайте се обичани, сами си го направихте...

Как мога...

За всички, които четат и не четат този блог. За всички, с които се сблъсках и ме дариха с магията на приятелството си.



Как мога да Ви кажа колко Ви обичам, без нещичко да пропусна? Как мога да Ви благодаря за всичко, което сте ми дали, как мога да кажа колко много значите за мен?
Добре...
Обичам Ви страшно, ама страшно много. Нямам думи да опиша колко се радвам, че пътищата ни се пресекоха и имам огромното удоволствие да познавам такива специални хора като Вас.
Като теб, слънчева Хрис. Омагьосваш околните мила, само с усмивката си. Около теб има някакво неразгадано, тайнствено вълшебство...Бъди все така магична.

~~~

Като теб, Радо, ти който така бързо се превърна в "брат ми" и сякаш наистина си. Не знам как така бързо успяваш да накараш хората да те обикнат...Бъди все така себе си.

~~~

Като теб, Зори, ти, ходещ шоколад...Така бързо спечели симпатията ми, дали заради това, че винаги си толкова мило и сладко...Не знам...Бъди все така шоколадова...

~~~

Като Мъро, който през живота си не съм виждала на живо, но въпреки това имам чувство, че цял живот съм го познавала. Влюбена съм в историйте му...Бъди все така уникален.

~~~

Като Калчо, моят "уж баща", с който така добре се разбираме още от здрастито...
Бъдете все така...просто Вие. Все така тези, които обичам, без които не мога.
Моите искрици...

Прегръщам Ви силно.

***

Малчо

-Не си желая път, обсипан с рози...

-Не си желая и рай... Можеш ли да ме разбереш?-обърна се тя към него, събувайки обувките си и започна да крачи боса по обсипаните с цветове релси.
-Не-отговорът му й се стори странен. Той не се стремеше да върви заедно с нея... Напротив, даже бързаше напред, сякаш се опитваше да избяга. И може би наистина бягаше...
-Кажи ми...-тя спря за миг и прескочи един розов храст-какво ти става напоследък? Сякаш не си ти, странен си и някой друг ме гледа през очите ти. Някой до болка познат и все пак толкова далечен... почти нереален...

Забеляза, че трепна за миг и сякаш излиза от унес, но въпреки това не я удостои дори с поглед. Само поклати бавно глава и продължи да крачи бързо...
-Попитах те.- тя спря и почти извика -и няма да те оставя на мира, докато не разбера какво се случва с моя най-добър приятел. Преди се вглеждах в очите ти, знаеш ли...и виждах себе си. Сега рядко ги виждам, а успея ли да надникна в тях...Там има толкова много болка, тъга и гняв...но не и мен.

Заболя я от собствените й думи и най-вече...от това, че беше права и нито за миг не се заблуждаваше...

-Моля?-той спря и се обърна, бавно, без желание, с уплаха.

-Няма ме. Вече не ме виждаш...Кажи ми какво ти е?

-Пораснах- изрече го тихо, почти шепнешком. Страхуваше се от бурята, която щеше да последва вероятно след думите, които едва-едва се отрониха, като първите есенни листа.

Буря нямаше.

Тя почувства още по-силна болка, сълзите се затъркаляха по бузите й.

-Но ти обеща. Винаги си спазвал обещанията си. Каза, че светът не ще те тревожи... и винаги ще има едно непорастващо дете в теб... Дете, открито към красивото и чистото, в чието сърце няма място за съмнения. Дете, което живее за да гради въздушни кули и градове от вятър, което пуска хвърчила и надежди нагоре, към високото синьо небе...Нима забрави?-говореше с такава мъка, думите почти се губеха между хлипанията.

-Знам, че обещах. Не съм забравил, моля те... Но...

-Не! "но" не е оправдание! "но" винаги значи куп объркани мисли, изречени толкова бързо, че не успяваш да схванеш смисъла им дори след месеци обмисляне на казаното.Защо порасна? Защо го няма малкото дете?-почти крещеше, вече на пресекулки -Как.можеш. да.позволяваш.да.пораснеш.Как.позволяваш.това.да.се.случи.щом.то.те.съсипва.безмилостно?

Ако нещо ти причинява болка...

Тя млъкна. Свлече се на земята, отстрани, до релсите и заудря твърдия бетон с малките си ръце, продължавайки да плаче.

-Не.-той се втурна уплашено към нея-Спри, ще се нараниш!

-Какво значение има...Теб те няма...

-Тук съм.

-Не, няма те.Разбираш ли? Не бива да позволяваш на живота да ти отнеме най-хубавото.А ти си му позволил. И той те е потопил в грижите си! Давиш се, знаеш ли. Щом в собственото си съзнание си го приел...

-Не съм.Просто знам, че или се случва, или тепърва предстои. Но мога да предотвратя загубата на детето, ако ме спасят.

-Наистина ли?-тя се надигна и лъч на надежда пробягна през мокрото й от сълзи лице.

Получи кимване, в знак на съгласие.

-Наистина. Ще ме спасиш ли?

От болката, която го връхлиташе всеки ден, от грижите, той искаше да се оттърве.Сега. Веднага. Завинаги. И знаеше, че само тя е способна. Неговия слънчев отблясък в тъмното.

И тя знаеше, че иска да го спаси от мрака и ужаса. И че за да го направи, трябва да го накара отново да бъде дете.

-Ще ме спасиш ли от мен?

-За Бога, да, разбира се! - прегърна го, силно, искрено, истински. После го пусна и извика:

-Хвани ме! Да хванем дъгата заедно!

-Ще я хвана сам и ще я заплета в косите ти!

-Опитай.

Двамата тичаха ли тичаха напред по релсите, гонейки дъгата, която единствено те виждаха. И най-детските усмивки разцъфваха по лицата им, защото бяха и щяха да бъдат завинаги...две мечтаещи деца...

Е,случва се и това...

-Нали знаеш... случва се... Не питай сега "Кое?", повече от ясно е, че знаеш. - тя се усмихна и продължи да прави сапунени мехури, които се носеха и въртяха около нея като че тя бе Слънцето, а те - планетите.

-Как мога да знам, щом не казваш? - попита приятелката й, вперила уплашен поглед в нея- Ама ти наистина се побъркваш, знаеш ли? Говориш толкова странно, сякаш трябва да знам всичко, по дяволите, а как мога?

Момичето с бялата дреха спря да прави сапунени балончета и стреснато я погледна.

-Искаш да кажеш, че...че не знаеш???

-Кое да знам?

-Н-не знаеш-в гласът й като никога се долавяха треперливи нотки-Не знаеш ли...не знаеш ли, че сапунените мехури са като мечтите? Не знаеш ли, че във всеки един от тях аз влагам...много? Че във всеки един се крие непознат и красив свят?

-Ти наистина си се побъркала!- другото момиче се надигна рязко от пода, стигна бързо до вратата, отвори я със замах...ТРЯС. И малката мечтателка остана сама с илюзийте си.

"Никой не вярва"-помисли си.

Беше готова да заплаче, когато...

-Аз знам...-пред нея стоеше една...странна жена. Беше като изтъкана от сънища, излъчваше бледо-синьо сияние и предизвикваше у човек чувството, че току-що е попаднал в някоя приказка...

Тя не си направи труда да попита коя е. Знаеше.

-Наистина ли знаеш? Кажи ми честно. Наистина ли?

-Наистина.-леко кимване с глава. Не, тя не лъжеше. И знаеше. Знаеше! Протегна ръка към един от цветните балони и той сякаш кацна в дланта й...

-Лъжа ли се-пророни-Това е твоя свят.

Момичето не усети кога усмивката озари лицето й.

-Той е.

-Някой вярва-рече непознатата, после махна с ръка и изчезна в мъгла.

Още една усмивка.

"Някой вярва"

Отпусна се назад и продължи да гради светове в мехурчета...

Понякога...

I wanna push you around

...понякога си мисля, че сърцето е като паяжина.Сложно изтъкана и трудна за измъкване-заплете ли се нещо-край-няма
мърдане оттам...Така става и със случайно "прелитащите" личности в живота ни .След главоломен сблъсък с паяжината не могат да излетят отново.Какво като са си тръгнали от теб, щом остават в сърцето ти, като че напук?Там, там те продължават да се борят за свободата си и чрез безсмислени движения се оплитат още повече.После идва моментът на раняването...Нали са те оставили в реалния свят?Сега ти ще ги раниш още по-жестоко, още по-болезнено.Чувстваш се могъщ, бившия причинител на болка се е оплел здраво в мрежата, а на теб ти предстои да станеш такъв, за пръв път...Готов си да нанесеш фаталния удар, уверен си, ликуваш...До момента, в който не усещаш дивия блясък в очите си, (просто го виждаш в една дъждовна капка...) ...който ги прави толкова различни, толкова зли, толкова...не твои...че веднага спираш.Моментално.Просто се заковаваш на място и мълчиш, гледайки "жертвата" без да я виждаш.И разбираш, че не можеш да го направиш, не можеш да причиниш болка...не.Мълчаливо помагаш на заплелия се в паяжината да се освободи.Душата му...да, тя е просто пеперуда...Закриваш я в шепите си и миг-два само я гледаш...после разтваряш ръце и тя полита надалеч...
Пак си сам.
Сърцето ти продължава да бъде паяжина, но този път цялата в дъждовни капки, подобни на сълзи.Освен това разкъсана паяжина...безжалостно разкъсана.
Отронваш въздишка.Какво друго очакваше?Мислиш си:
"Не ми е явно времето да ставам убиец на пеперуди..."
И крачиш по мокрите улици, джапвайки във всяка локва.Май и това е щастие?
Бъди щастлив тогава.Радвай се.

Завинаги аз...

...Събуди се толкова малка и червена, толкова усмихната ,че чувстваше как щастието подскача по многото й черни точки. И, да, трябваше да види слънцето, затова запъпли по зеленото стволче, нагоре, нагоре към върха на тревичката. И колкото повече се изкачваше, толкова по-щастлива беше, защото скоро щеше да стигне върха, да види слънцето и да бъде още по-червена и с още повече точки. Още по-щастлива малка калинка, с още по-щастливи малки мисли. Какво по-хубаво от едно такова мъничко същество, радващо се най-искрено на утрото, на настъпилия ден? Нима то няма да предизвика някоя и друга усмивка? Или всеки ще извърти глава и ще се направит, че не вижда щастливата калинка.

А тя продължаваше да пъпли нагоре, нагоре към своето щастие, към някой слънчев лъч. Защото беше същество, което се радваше и на дъждовните капки, и на късчетата дъга, на песъчинките и на слънчевите лъчи...И щеше винаги да търси щастието, да се наслаждава на всеки нов ден, на всяка спокойна нощ, защото беше себе си.Едно малко нещо...

***

Пъпля ли пъпля нагоре по тревичката и търся щастието си...Ще погледна света през ябълково-зелени очила дори в най-ужасния ден. И ще мисля, че е пролет.Ще се усмихвам на сладката си заблуда, ще усещам аромат на цъфнали дървета...И ще съм щастлива...

Завинаги,

завинаги,

завинаги!

Завинаги аз...