Not like the other girls...

Понякога си мислеше, че не всичко може да бъде погледнато от Добрата страна.
Понякога забравяше за нея...
Понякога не спираше да плаче с часове, ако случайно не видеше Слънцето.
Понякога забравяше, че някога изобщо е плакала... И затова всички я приемаха... Как да го обясня?
Те я виждаха всеки ден,
позанаваха я от малка...
Смятаха, че всичко за нея им е ясно... Но оставаха само с тази нелепа мисъл. (И сами знаеха колко нелепа бе тя, наистина.) Знаеха също така, че тя не се интересуваше от каквито и да било мнения... Сякаш не се интересуваше от самата себе си...
Живееше в облаците...
И разговаряше с птиците...

Продължаваше напред, непринудено, с детска наивност...

Продължаваше да се надява...

Отблъскваха ли я, продължаваше...

Продължаваше да обича.

Дори да я спираше нещо, преодоляваше го и продължаваше.

Продължаваше да се бори.

И всеки ден,

всеки божи ден, дарен й на тази земя...

Тя живееше.

И от Нищото намираше причини, за да продължава...

Да продължава да живее.

Защото обичаше да чувства как дъждовните капки падат по лицето й...

Защото обичаше да вижда слънчевите лъчи сутрин, промушили се през щорите и хилядите прашинки, танцуващи във въздуха.

Обичаше да лежи на тревата.

Обичаше да обича.

И живееше. Не просто съществуваше... Живееше!

She`s not like the other girls, I know...

За Хрис...

Обичам те, Зайо!

The end...

Всяка приказка си има край.

Тази беше започнала да тежи, някъде там, от ляво. И предизвестяваше, че краят ще дойде по-скоро, отколкото се очаква и ще бъде малко... малко тежък.

Завърши... странно...

С простичкото "Извинявай" и още по-простичкото "Няма нищо". Защото нямаше смисъл да се втежняват нещата сега, точно в този миг. И нотката на трагизъм отлиташе бързо, с финните крилца на пеперудата.

Неизбежните сълзи, най-доброто успокоително, което може да съществува...

Още с началото знаех, че тръгвам по път, който може да се окаже грешен... И май тръгнах твърде бързо, твърде уверено, твърде всичко. И пътят ме предаде, започна да става трънлив, каменист и труден, което не вещаеше нищо добро. Извървях го по-скоро, отколкото ми се искаше, може би за добро.

Сега стоя на края му. Извървян, утъпкан, отпътувал някъде, в миналото. Не искам да се обръщам. Няма смисъл да гледам назад. Лошите моменти са забравени, само урокът, който ми дадоха е запечатан дълбоко в съзнанието. Хубавите-запазени. Качествено, така, че да не си ги спомням с (много) тъга.

И това е. Пред мен е всичко останало. Светли хоризонти, нови неща, нови приказки, моето настояще.

Следващия път ми напомнете да тръгна по лилавата багра на дъгата :)

Хей, Свят, виж ме, пораснах!

На цели петнадесет години, направо съм за хвърляне вече :)
Заветното 0:00 на часовника на компютъра...
Бръммм, телефона. SMS от Габи. Тя пък празнува вчера.
Общ чат на "Нътс", "Чрд, Малчо"... Убиха ме, обичам ги.
Тема във форума... от Зази и Тони <3
А то всъщност съм се родила в 11 :30 сутринта, което настъпи току-що *хили се*
По накое време, май и половина беше, тутурутката пак забръмча. Хрис...
Изненада!
Брат ми също. Отнесох си "Хепи Бъртдей тууу юююю" и разни заплахи за 20...*плаши се*
Сутринта ми се обади Рали... видях, че имам и съобщение от Калчо.
Обичам си всички приятели <3

Преди малко реших да отида на балкона да видя слънцето... Посрещнах го с голяма прозявка, може и да се е разочаровало... :)
Трябва да ходя да купувам цветя на Габи и Йо... Йоанна и тя като мен, днес...
Телета...:)
Бай фор нау, тенкс ъген на всички!

Загадка

Стъпки се чуваха по коридора, водещ до залата за балът с маски.

Почти безшумни, малко несигурни...

Миг застой в сянката на вратата и...

Сред глъчката и музиката, през голямата дървена врата се шмугна дребна момичешка фигура със синя маска, закриваща носът и очите и оставяща открита по-малка част от бледото лице. Една част бяха плътните малки устни, извити в леко иронична усмивка.

Беше облечена в дълга рокля от мека материя и с готическа кройка.

Ръкавите се поразширяваха към края и позакриваха малките белички ръце.

Като никога гарвановата коса бе сплетена на сложна плитка и се спускаше преметната от лявата й страна.

Никакъв шум...

Никакъв знак...

Не само маската, всичко около нея я правеше да изглежда по-различна.

Вдигна ръка бавно, почти механично и я свали.

Блеснаха теменужените й очи, оглеждащи всичко наоколо.

Те, те, всички останали...

Надянали маските си, танцуваха и се смееха. Пиеха, празнуваха, забавляваха се... Изглеждаха щастливи. Ала какво се криеше зад тези натруфени пера, брокати, лъскави пластмаси...

Иззад тях едва едва се различаваше поглед...

Какви бяха тези хора?

Каквито и да бяха тази нощ, утре нямаше да са такива.

Утре костюмите нямаше да са на гърбовете им. Стегнатите корсети щяха да се отпуснат и да открият вече отпускащи се кореми и не дотам тесни и фини ханшове. Подплънките на наметалата и самите наметала също щяха да бъдат забравени и широките рамене нямаше да са толкова широки...

Маските щяха да бъдат свалени... И зад тях щеше да лъсне истината... Зад тази брокатена маска има бръчки, зад другата... какъв уморен поглед...

Жестоката реалност, предрешена като нещо красиво, съвършенно, но уви, фалшиво...

Стискайки маската в ръка се отправи към огнището, където спря, загледана пред себе си. Бавно я хвърли в огъня, видя я как пада на забавен каданс.

Лумна по-висок пламък и запрати искри насреща й. Огънят обхвана пластмасата, сгърчи я, смачка я, стремеше се да я унищожи.

Обърна се.

-Не ми е нужна маска, за да се усмихвам и да живея-отсече.

В погледът и пробляснаха същите искри като от преди малко.Тръгна си точно тъй тихо, както се и появи.

Ала остави нещо след себе си. Загадка...

Времето си минава...

.

Кога беше вчера...

Кога беше онзи ден, когато очаквах вчера...

И кога стана днес, което съвсем скоро ще отмине...

Времето си минава... И сякаш на никого не му пука...

Не че и аз се замислям толкова,

но времето минава...

Кога беше вчера?

.

От доста време не съм писала от онези постове, в които човек най-невинно си разказва как е минал деня му.

Та рекох си... Защо да не го направя днес?

Глоба едва ли ще има...

Така че...

Е, както обикновенно пристигнах на училище безсрамно подранила. Не с пет, не с десет...а с очарователните двадесет и пет минути...

И после нещата тръгнаха както обикновенно...

Госпожата по Английски ни размести с Еми, просто защото тя направи грешката да ме попита на коя страница сме...

Естествено, приятно ми беше до Марина, но изгледът от чина просто... не е моя!!! Как мога да го обясня на госпожата? Изобщо нямаше да поиска да ме разбере... Както и да е.

Петица и шестица. Петицата на теста, а шестицата, защото изрецитирах песента "Don`t worry, be happy!" (Миналата седмица я взехме, пък днес само аз изявих желание да я кажа. Но пък в сряда тя ще изпитва по НЕ-желание, така че с тази алтернатива- толкова по-добре за мен! :))

.

`Cause when you worry, your face will frown

And that will brings everybody down

Don`t worry,

be happy!

.

Физиката и двата часа ги проспахме поради няколко причини:

1) Първия час госпожата закъсня със скромните двадесетина минути...

2) ...и после трябваше аз да й кажа, че часът е свършил, докато тя с възхищение наблюдаваше "битката" между Ели и Еми...

3) Втория час се вясна за точно пет секунди, защото тичаше по задачи. През цялото време си говорехме... то тез` уста (с ударение на у-то) не спират да мелят, дам...

После два часа Литература.

Да кажа преди да съм забравила, във вторник имахме класно. Тоест аз имах две, защото буквално написах цялото съчинение на Никол и през почивките в които тя пишеше, (Писах й на разни листи накъсано. Все пак и аз трябваше да пиша...) се отдавах на своето собствено... Накрая пак ще ми обяснява, че нищо не правя за нея... ^^ Голямо важно. Свикнах вече да не оценяват усилието ми. :)

Та през тези два часа Литература...

Госпожата ни даде едни въпроси, по които трябваше да пишем. Всичките се отнасяха до "Нежната спирала", но който искаше можеше да пише и по "Крадецът на праскови".

И познайте къде се набутах аз...

Написала вече две теми на класното за крадецът, избрах пак него. Защото поставената сега тема ме плени...

И така... писах по "Крадецът на сърце-нарушител на реда". Госпожата ни даде малко време и после трябваше да ги четем. (Защото писаха само шест от нас, включае мен)

Когато дойде моя ред ми стана малко объркано...

Защото, знаете ли... Останалите се придържат стриктно към текста, докато аз изразявам собствената си гледна точка, когато считам за редно (тогава счетох) и затова ми е толкова неудобно да си чета съчиненията и есетата... Защото всичко е дошло от мен и ме е страх, че заливам хората с твърде много информация, която все пак си е моя... Че им разкривам твърде много...

Все пак го прочетох.

Ужасен срам след което...

"Ама много е хубаво! Твоите всичките са хубави!"

Аплодисменти... За какво? Не съм се специализирала чак толкова, не заслужавам чак толкова...

Бях червена като домат, а когато госпожата поиска да й го дам (Което значи, че има намерение да го прави нещо... Тя от много време иска да публикува мои неща в училищния вестник... Ама защо?) станах още по-червена.

И когато си тръгвахме, с Габи останахме последни както винаги, сестра ми пак подхвана въпроса докато ми връщаха бележника.

"Ама тя Мими много хубаво пише"

"Да, тя има усет и оригинални идеи"-съгласи се госпожата. "Марийчето може да бъде радост за всеки учител по литература"

Порази ме. Като че метна гръмотевица по мен. О, защо го прави? Не знае ли, че ми е много неловко като ме хвалят?

Все пак...

Благодаря ви, госпожо Димиева.

И после си тръгнахме. Габи пое към строителния, за да си вземе Сашо от там, а аз с девятката, после на 94 и в къщи. Макар че поостанах навън малко.

Утре заминавам в Ловеч за един ден. За рок-феста.

Да, концерта е безплатен и е на площада...

Сещате се вече каква лудница ще е...

Но мисля да се постарая да си прекарам добре... дори посмачкана от едно хиляда души...

В Събота си идвам. Ако съм жива, ще ви разкажа как е минало...^^

И в понеделник рожден ден... Ще навърша петнадесет...

Вече не ме впечатлява толкова.

Искам само по-бързо да дойде двадесета дата за да си ви видя и нагушкам, сладури от форума! И да черпя...

Как да не е изморен човек?

Но пък... май съм щастлива.

.

Iron Maiden-Rainmaker

These small hours still remain...

~

Our lives are made

In these small hours

These little wonders

These twists & turns of fade Time falls away

But these small hours

These small hours still remain

~

Естествено, случвало ти се е да усещаш как именно когато ти е най-зле...

Когато си най-изнервен...

Ядосан...

Изнервен...

Когато ти е писнало от всичко, мислиш, че нищо не е както трябва, дори да върви добре...

~

Тогава.

Точно тогава се сещаш за онези отминали малки мигове на щастие, които все пак не са никак малко, макар да си започнал да ги изживяваш от скоро. (Има няма година)

~

Сещаш се за приятелите, които си открил скоро, но обичаш до болка и не можеш без тях...

И изведнъж сякаш всичко негативно се изпарява.

И се усмихваш.

~

Благодаря на всички вас, които ме карате да преодолявам трудностите, дори само присъствайки в мислите ми.

~

Rob Thomas-Little wonders

Deaf, dumb, blind...

-Хей ти!- провикна се тя-Точно ти, приятелче... Махай си ръцете от ушите веднага! Чуваш ли? Веднага.

Тишина, един объркан поглед.

Огледай се наоколо, не е ли прекрасен света? Не е ли? Е, признай си.

Защо тогава си се свил като мишка в "добрата стара" панелка и си станал сляп, глух и ням за всичко и всички?

Мълчание.

Станал си ужасен. Пораснал си...

Бавно сваляне на ръцете от ушите и...

-Не съм.

***

Неясно защо... но когато трябва да си отворим очите, ние изведнъж ослепяваме...

Когато трябва да чуем някого, слухът се изгубва в нищото...

А когато е наистина важно да изложим мнение, мълчим...

И после, мрън, "Ама аз такова", "Ама ти..."

Аз, ти, та и двамата накуп...

А най-безобразното е, че сами сме си виновни...

Но има хора и хора. Има и такива, които умеят да са с отворени очи, уши и са готови да говорят, когато трябва и каквото трябва.

Напоследък се чувствам изолирана...

Никой не си прави труда да ме чуе.

Вярно е, говоря глупости понякога, но...

Е, какво пък... Ще си помълча и аз известно време.

*

Това не означава, че ще спра да пиша... О, това е като да спра да ям шоколад...

Абе я... Няма да мълча!

"Не искам да мълча, не мога да мълча и няма да мълча, за света"

както пееха Дони и Момчил в доброто старо време, когато минавах права под масата.

Както и да е.

Няма да мълча.

You can`t take me!

Got to fight another fight - I gotta run another night

Get it out - check it out

I'm on my way and I don't feel right

I gotta get me back - I can't be beat and that's a fact

It's OK - I'll find a way

You ain't gonna take me down no way

Don't judge a thing until you know what's inside it

Dont' push me - I'll fight it

Never gonna give in - never gonna give it up no

If you can't catch a wave then your'e never gonna ride

You can't come uninvited

Never gonna give in - never gonna give up no

You can't take me I'm free

Why did it all go wrong? - I wanna know what's going on

And what's this holding me?

I'm not where I supposed to be

I gotta fight another fight

I gotta fight will all my might

I'm getting out , so check it out

Ya, you're in my way

So you better watch out

Don't judge a thing until you know what's inside it

Dont' push me - I'll fight it

Never gonna give in - never gonna give it up no

If you can't catch a wave then your'e never gonna ride

You can't come uninvited

Never gonna give in - never gonna give up no

You can't take me I'm free

Толкова дива и жизнена песен...
Филмчето го гледах преди година и нещо.
Обожавам диви коне...
Забележка:

You can`t take me!
I`m free!
*Усмихва се*

Никой не може.Това е тъжната истина.

Кой ще опита пръв? Никога никой няма да успее!

Аз винаги ще тичам, винаги ще намеря начин да се измъкна и да тичам!

Не се опитвайте,

аз съм свободна.

Защо не потанцуваш в дъжда, скъпа?

Да, ти обичаш дъжда.
Той ти харесва.
Понякога те разплаква, наистина, но го обичаш...

Защо тогава си се затворила в къщи, загърната с възможно най-дебелото одеяло, което ти е попаднало? И ще сгреша ли, ако кажа, че до теб има чаша липов чай?
Не.
Парата се издига леко нагоре и запотява стъклото, поради прекалената си близост до него.
Нима си станала като онези, които не умеят да се наслаждават на това, което им се поднася от природата? Нима си забравила, че бяхте приятели?
С него, с Дъжда...
И ти обеща, че когато той идва при теб, ще отиваш при него. Че ще го посрещаш с усмивка...
Сега просто седиш на перваза на прозореца и лицето ти не изразява нищо, равнодушието ти би уплашило дори дъгата, но това сякаш не те интересува...

А помня, че преди винаги се радваше на възможността да докоснеш дъжда...

Да се почувстваш като никога слаба, докато се опитваш да опазиш чадъра си от него.

Защото той винаги иска да ти го вземе.

Защото иска да поиграете заедно, да се носите в едно със вятъра.

Защото и той те обича, мила, а сега ти го разочароваш...

Помниш ли онзи ден, когато станахте приятели?

Ти беше още мъничка, облечена в прозрачен дъждобран с усмихнати жаби...А той...Той се сипеше от небето като из две ведра и мокреше косата ти, непокрита нито с шапка, нито с качулка...

Помниш ли как започнахте да се гоните? Помниш ли мечтите? Помниш ли обещанията?

Виждам. Усмихваш се.

Гледаш сакото, послушно висящо на закачалката.

Изведнъж скачаш от мястото си...

Точно така!
Защо да не се облечеш, защо да не изхвърчиш навън?
Защо не потанцуваш в дъжда, скъпа?
...и да пошляпаш в локвите?













И аз се опитах да докосна дъжда днес, но някои хора с чадър не бяха на същото мнение ^^
Какво да се прави...
Roxette-Queen Of Rain

Най-хубавото на летенето...

e, че го усещаш изведнъж...
А понякога разбираш, че си летял едва когато тупнеш на паважа и почувстваш болка. И въпреки това се усмихваш, нали си успял...Още по-хубавото е, че често има кой да ти помогне в полета, да ти направи компания и да те попридържа, за да не паднеш преди него...Трябва да си помагаме един на друг.
Както е казал Ал. Дюма:"Всеки човек е ангел с едно крило и трябва да се прегърнем силно, за да полетим"
Пък оттам нататък всеки си решава за него колко е вярно това и колко не. Така де...

Залисани в полета си хората често допускат някои грешки, като например изпускане на метро или влак...Някъде бях чела, че любовта не е измислица, а истинска и редовна като метрото и научим ли се да изчакваме на перона, тя ще дойде...Звучи обнадеждаващо, нали? :)

Стига толкова за летенето...

Знаете ли,понякога...
Дори без да познаваш някого особено много...
Дори без да го виждаш всеки ден...
Ти знаеш, че той е важен за теб...
...И всеки миг, прекаран с него ти се струва като приказка, цветна приказка, изпъстрена с багрите на дъгата.
И всеки ден се превръща в такава, с този човек в мислите или в прегръдките ти...
А най-хубавото е, когато наистина има такъв човек...
Благодаря ти, че превръщаш минутите в приказки...

Вижте какво разбрах благодарение на Хрис, Мъро и Зу...
http://friends.imagini.net/vdna.php?uid=714564-cfbe&srv=iwebhd3