Понякога...

I wanna push you around

...понякога си мисля, че сърцето е като паяжина.Сложно изтъкана и трудна за измъкване-заплете ли се нещо-край-няма
мърдане оттам...Така става и със случайно "прелитащите" личности в живота ни .След главоломен сблъсък с паяжината не могат да излетят отново.Какво като са си тръгнали от теб, щом остават в сърцето ти, като че напук?Там, там те продължават да се борят за свободата си и чрез безсмислени движения се оплитат още повече.После идва моментът на раняването...Нали са те оставили в реалния свят?Сега ти ще ги раниш още по-жестоко, още по-болезнено.Чувстваш се могъщ, бившия причинител на болка се е оплел здраво в мрежата, а на теб ти предстои да станеш такъв, за пръв път...Готов си да нанесеш фаталния удар, уверен си, ликуваш...До момента, в който не усещаш дивия блясък в очите си, (просто го виждаш в една дъждовна капка...) ...който ги прави толкова различни, толкова зли, толкова...не твои...че веднага спираш.Моментално.Просто се заковаваш на място и мълчиш, гледайки "жертвата" без да я виждаш.И разбираш, че не можеш да го направиш, не можеш да причиниш болка...не.Мълчаливо помагаш на заплелия се в паяжината да се освободи.Душата му...да, тя е просто пеперуда...Закриваш я в шепите си и миг-два само я гледаш...после разтваряш ръце и тя полита надалеч...
Пак си сам.
Сърцето ти продължава да бъде паяжина, но този път цялата в дъждовни капки, подобни на сълзи.Освен това разкъсана паяжина...безжалостно разкъсана.
Отронваш въздишка.Какво друго очакваше?Мислиш си:
"Не ми е явно времето да ставам убиец на пеперуди..."
И крачиш по мокрите улици, джапвайки във всяка локва.Май и това е щастие?
Бъди щастлив тогава.Радвай се.

Завинаги аз...

...Събуди се толкова малка и червена, толкова усмихната ,че чувстваше как щастието подскача по многото й черни точки. И, да, трябваше да види слънцето, затова запъпли по зеленото стволче, нагоре, нагоре към върха на тревичката. И колкото повече се изкачваше, толкова по-щастлива беше, защото скоро щеше да стигне върха, да види слънцето и да бъде още по-червена и с още повече точки. Още по-щастлива малка калинка, с още по-щастливи малки мисли. Какво по-хубаво от едно такова мъничко същество, радващо се най-искрено на утрото, на настъпилия ден? Нима то няма да предизвика някоя и друга усмивка? Или всеки ще извърти глава и ще се направит, че не вижда щастливата калинка.

А тя продължаваше да пъпли нагоре, нагоре към своето щастие, към някой слънчев лъч. Защото беше същество, което се радваше и на дъждовните капки, и на късчетата дъга, на песъчинките и на слънчевите лъчи...И щеше винаги да търси щастието, да се наслаждава на всеки нов ден, на всяка спокойна нощ, защото беше себе си.Едно малко нещо...

***

Пъпля ли пъпля нагоре по тревичката и търся щастието си...Ще погледна света през ябълково-зелени очила дори в най-ужасния ден. И ще мисля, че е пролет.Ще се усмихвам на сладката си заблуда, ще усещам аромат на цъфнали дървета...И ще съм щастлива...

Завинаги,

завинаги,

завинаги!

Завинаги аз...

Само в нея...

Улиците вместо да те пазят

до гърдите си като дете,

като сенки подир тебе лазят

и душата ти подслушват те.

И внезапно в себе си усещаш-

колко вярно го усещаш ти!-

как отнемат ти сега по нещо

и загубваш своите черти.

Ти ме молиш да те скрия в стая

зад високи каменни стени,

но такава стая аз не зная.

В тази малка песен ти влезни,

в тази песен от сълза родена,

както от нощта се ражда ден.

Само в нея ти си защитена

и завинаги оставаш в мен.

~Евтим Евтимов~

Звездичка слуша Bryan Adams-Heaven

За електрическите крушки...

Изгорялата електрическа крушка се събуди захвърлена на пустия морски бряг.И се почувства странно.Странно самотна и странно излишна,ненужна никому.И странно за една изгоряла електрическа крушка,почувства болка.Такава,каквато нямаше нищо общо с изгарянето,с прекъсването на някакви си жалки жички,които поддържаха светлината й.
О,не...Тази болка беше толкова различна,толкова всепоглъщаща,че ако имаше крушката очи,от тях щяха да се леят горчиви сълзи.И ако имаше сърце,то щеше да се къса на хиляди,милиони частици...
Но тя нямаше нито едното,нито другото и все пак това не й пречеше да се чувства така,сякаш ги има.Ако можеше,в този момент дори би се заклела,че чува ударите на невидимото си сърце,живо и мъртво,но само в нейните собствени представи.В които винаги беше нещо повече от тъжна крушка,захвърлена на пуст плаж...

Тя беше и океан...
И суша...
Сълза...
И усмивка...
Беше всичко и нищо,крушка и слънце...

Но мечтите й бяха по-красиви докато беше "жива",докато можеше да свети...Защото знаеше,че е полезна и нужна...някъде...някому...
Слънцето погали студеното стъкло,сякаш се опитваше да го стопли и да я накара отново да свети.А тя самата толкова искаше пак да освети нечий път,нечие лице,нечия усмивка или дори сълза,толкова много...Тъгата я заливаше...не усети кога заспа отново.Неспокоен сън,пълен с океани,слънца и брегове...Детски глас я изтръгна от него и тя объркана посрещна отново слънчевите лъчи...
-Какво ли прави тази крушка тук?-попита босоного русо момиченце,което я взе от земята в мъничката си топла ръка и я заоглежда с изненада.
-Един от поредните боклуци-долетя отговорът на майка му-Виж,изгоряла е,за нищо не става...
-Но тя е топла...-прошепна детето-И има малка дупчица ето тук...Нали ти казах,че крушките светят,защото в тях живее една фея и когато тя ги напусне,угасват...може би от мъка,че са самички.А тази е топла,явно наскоро...
-Цяла сутрин е била на плажа.Затоплила се е.В това няма нищо магично.И ти казах,че феи не съществувах,знаех си,че "Питър Пан" ще ти напълни главата с глупости...Сега я изхвърли,няма никакви феи,това е просто крушка.Изгоряла крушка.Ненужна крушка.
-Мамо,престани да бъдеш винаги толкова...черногледа...Аз ще я взема с мен,защото сигурно е много самотна тук,далече от своята фея.Виж колко е малка.Малките неща са прекрасни.
И малката крушка се почувства нужна...

****

Малките неща са прекрасни...

Мария.

За това как понякога се отчайвам от всичко...

Защо,по дяволите всичките ми усилия да бъда добра отиват на вятъра?
Защо всичко се обърква по толкова отвратителен начин?Защо?
Вече имам чувството,че няма да мога да се сдържам дълго да натрупвам гневът си на скришно и в най-скоро време,поради най-малката причина той ще избие...и ще ме залее...Няма да мога да се съвзема и ще плача,
плача,
плача
и плача
толкова дълго време,че после няма да мога да си отворя очите,толкова ще са подути...Иска се от мен да съм спокойна в къщи и спокойна навън,но как да балансирам между тези две крайно различни пространства и да не избухвам нито на едното,нито на другото?
Ако избухна в къщи,родителите ми ми се карат,
навън-приятелите ми ми се сърдят...
Никой ли не иска да разбере,че и аз имам чувства?А чувствата трябва да се уважават?И когато ги помоля да ме оставят сама,защото имам нужда от това да не ми се фръцват намръщени,а да опитат да разберат важността на това,за което ги моля...
Но никой никога няма да си направи труда.Явно струва твърде много да ме обича човек...

За усмивката...и как бързо плъзва по устните ни...

Да...днес цял ден се усмихвам...За щяло и нещяло...За най-мъничкото нещо,най-мъничкия жест...Ето,например като си тръгвахме след училище с Габи се опитвахме да си откъснем от цъфналото дърво пред училище,но не можахме да го достигнем...И един от големите смъкна клона надолу:)Много мило от негова страна.

Дам...И после на спирката на 88 се снимахме пак при едно цъфнало така...

И животът е прекрасен,с аромат на цъфнали дървета и с милиони усмивки по лицата на хората.Защото е важно да се усмихваш,а и не струва много,даже нищо не струва...натоварваме няколко мускула и разцъфваме-това е...

Усмихвайте се

и цъфтете:)

Обичам Ви.

*Гуш*

За това дали дърветата имат души и други вълнения

Над булеварда цвят от кестен падна,
едно зелено стръкче светлина
и ти застана пред колите хладни,
да не умре под тази бързина.

Защо засвириха така свирепо?
Забравиха ли тази радост те?
Закрила мъничкия цвят във шепа,
приличаше отново на дете.







За всяко нещо си има отговор...нали?


А защо за някои неща никой не може да отговори?


Защо?


Нали някои се хвалят,че знаят всичко?


Тогава защо не отговорят...


Защо не можеш да задържиш една единствена песъчинка в ръката си...?


Защо понякога не можеш да спреш да плачеш?


Защо не се усмихваш?


Стига!Не ми се говори за това....


Чудех се...дърветата имат ли души?


Обожавам цъфналите кестени...а те дали имат...


И ако цветовете са техните души,защо ни ги показват само в едно определено време?А може би...


Може би кестените са срамежливи...и това е единственото време за тях.И за нас,да ги опознаем.А може би дори не искат да се разкрият,може би Тя ги принуждава...пролетта,може би само с тях е жестока...Разтърсва ги,разплаква ги,разкрива ги...


И после есен...


падащи листа...


И после нищо...отначало.


Или пък просто душите им са скрити някъде дълбоко,дълбоко под кората...и те цъфтят само когато са щастливи?Или влюбени?Когато нещо в тях се...разпалва и ги облива с топлина...тогава цветчетата се отварят.И са красиви...ароматни...И същевременно толкова крехки,толкова крехки...


Пазете кестените...


Душите не бива да се нараняват.За да не спират да цъфтят...Те са това,което остава накрая.Не бива да ги погубваме.
Душата ми е цветче на кестен...само не го тъпчете...

Ако...

Ако ти беше даден шанс за един единствен миг да се върнеш в миналото и да поправиш грешка...
би ли го направил?

Това ми се въртеше из главата днес...
И знаете ли до какъв извод стигнах?
Не.
Не бих.Дори това да бе единствения шанс,който щях да получа,дори да не се случваше на всекиго...Дори да бях избрана аз ,една от милион...Не бих.
Хиляди пъти съм се обвинявала за грешките си и съм си мислела колко добре би било да мога да ги поправя.
И в един прекрасен ден разбрах ,че през цялото това време съм се лъгала...
То е като да искаш да поправиш огледало ,което се е разбило на милион части ,а те от своя страна са се пръснали по света...Като да се опитваш да върнеш листото на клона ,от който току що се е отронило с нечут от никого плач...Като да се опитваш да събереш сълзите си в чашка...
И не е правилно...
Защото се учим от грешките си...
А ако нямаше грешки?
От какво щяхме да се учим?
Как щяхме да разбираме,че нещо трябва да се доизглади за да добие вид?Как щяхме да разбираме,че за да сбъднеш мечтите си не е нужно само желание?
Как...
Как щяхме да живеем в един свят ,пълен с перфектни хора...знаещи и можещи всичко?И самите ние ,дотам перфектни ,че просто да се изгуби смисълът на живота...някъде в нищото...
Грешките трябва да се уважават...
Любовта е грешка,
усмивката е грешка,
сълзата е грешка...
Красиви грешки ,които трябва да правим ,за да съществуваме...
Защото във всеки от нас живее малка грешка...
и тя ни прави единствени и различни...

Някои хора...

...могат да те накарат да се усмихнеш,дори когато не искаш...Защото знаят,че трябва...Нямам представа откъде,но знаят...
И ги познаваш страшно лесно,
почти интуитивно...
Дали по усмивката или по погледа,или дори по жестовете,но веднага разбираш,че това е един от онези,онези малко или много усмихнатите,малко или много мечтателните...
Продължавай да усмихваш хората,Хрис.

*~*~*~*~*~*~*~*~*

И сега по въпроса...

Как мина денят ми ли?

-В едно постоянно обикаляне,заради което съм мъничко изморена,затова ще спирам да пиша сега...

Само едно ще Ви кажа...

Обичам Ви!