Dream On

Защото трябва да мечтаем...

...Просто ей така...

Еvery time that I look in the mirror

all these lines on my face getting clearer

the past is gone

it went by like dusk to dawn

everybody's got their dues in life to pay

yeah, I know nobody knows

where it comes and where it goes

I know it's everybody's sin

you got to lose to know how to win

half my life's in books' written pages

live and learn from fools and from sages

you know it's true

all the things come back to you

sing with me, sing for the years

sing for the laughter and sing for the tears

sing with me, if it's just for today

maybe tomorrow the good Lord will take you away

dream on, dream on, dream on,

dream yourself a dream come true

dream on, dream on, dream on,

and dream until your dream comes true

dream on

****

Aerosmith- Dream On

<3

If I just lay here...

Странно нещо сме репите...

От кой ли го наследих това издаване...Винаги трябва да ми личи...

Но и ти си виновен, съжалявам...

Омг...Благодаря ти, че приемаш вината ми...

Обичам те.

Звездичка е замаяна...Snow Patrol-Chasing Cars

Неясно...

Защото за да разбереш, че си обичал, трябва да те заболи... Защото за да разбереш, че си живял, трябва да си обичал...

Следователно болката трябва да я има, защото без нея го няма осъзнаването, че си тук, че дишаш и чувстваш, че си обичан...

Все повече започвам да осъзнавам важността на тази болка, все по-ясно усещам как ме изгаря отвътре и сякаш унищожава всичко останало, до изпепеляване...Но не се бойте за мен...Аз съм феникс...И от пепелта ще изровя частица от която да се възпроизведа отново и да чувствам тази така важна за мен болка. Навсякъде я има, дори в усмивките, стаена в ъгълчето на устните, мълчи си и пари лекичко...Защото тя самата се поражда и преражда от нищото, знае, че трябва да живее и го прави.

Но аз съм щастлива с болката си...Нося си я, скрита някъде между миглите си и се усмихвам, защото знам, че е на място...

И в един слънчев ден се събуждам с мисълта, че нещо се е променило, страх ме е, защото не зная към добро или лошо ще се наклони везната...Разбирам, най-накрая, че май съм влюбена, защото чувството май е такова...светло и чисто, озаряващо...А интересното е, че болката е по-различна...И се е преместила от миглите, някъде другаде...Отляво ме понаболява...Дали не е там? Сигурно точно тя кара сърцето ми да учестява ритъма си. Задъхвам се. Страх ме е. Че ще се разочаровам, че ще го изпусна...

Реших, да се наслаждавам, дори несигурна...На всяко забързване и прескачане на сърцето ми, на всяка отнесена усмивка, на всяко кратко "летене", дори да е придружено от болезнено падане...На всяко вдишване и въздишка...На всеки миг. На всяко разочарование...Защото ми помагат да разбера, че съм...жива!

Звездичка...мълчи усмихната...DJ Tiesto-Love Comes Again.

Някои електрически крушки...

. .

Някои електрически крушки могат повече от други...Те се превръщат в аквариум...Или слънце...Те могат да бъдат всякакви, всякакви...Но има и такива, които са просто крушки, според хората, които не мечтаят, разбира се! Та тези, въпросните "просто крушки"...Замисляли ли сте се, ако се окаже, че наистина светят, защото има феи в тях? И угасват, когато те ги напускат? Да, знам, че не може, но винаги ми е приятно да си представям противното...

Аз ли? Аз не съм нито от обикновенните, нито от необикновенните крушки...Моята светлина се поддържа от топлината на приятелите ми...

Благодаря ви, че я поддържате.

Благодаря, Радо, Хрис, Калчо, Зори, Соня, Ем, Лиз, Вампс, Бени, Хади, Йив...Благодаря ви, че направихте денят ми цветен. Обичам ви.

*************************************************************************************

"I`ll Be There For You"

Настроение:

Обичащо всички

Цветен е!

.

Животът ми е цветен...

...въпреки всичко!

.

She say it's cold outside and she hands me my raincoat

She's always worried about things like that

She says it's all gonna end and it might as well be my fault

And she only sleeps when it's raining

And she screams and her voice is straining

She says baby

It's 3 am I must be lonely

When she says baby

Well I can't help but be scared of it all sometimes

Says the rain's gonna wash away I believe it

******************************************

Животът ми е цветен! Защото аз избрах да бъде такъв. Защото сивото и пустото не са за мен, задушават ме, а аз имам нужда да дишам. Имам нужда да виждам разцъфнали дървета, разноцветни балони и усмихнати хора в живота си. Избрах да обичам всеки, който мога, защото кажете ми за какво сме родени, освен да изживеем пълноценно времето, което ни е отредено тук (Колкото и тежко да е то! Светлината в края на тунела често се оказва по-близо, отколкото сме предполагали и трябва само да отворим широко очите и сърцата си, за да я приютим в тях!) и да обичаме, обичаме, обичаме... Дори да боли. Боли ме по-малко като знам, че има за какво да обичам хората и всичко около мен. Боли ме по-малко като знам, че дори когато падна, когато вече съм изгубила надежда, ще има някой, който да ми подаде ръка. Боли ме по-малко, когато си представям неща, които ме карат да се усмихвам. Щастлива съм, когато знам, че съм нужна и обичана.

Животът е труден, да, но нима като се вкопчваме в мисълта колко ни е зле, постигаме нещо повече от още повече разваляне на настроението.

Ще бъда цяло със слънчевите дни, а мрачните облаци няма да ме плашат. Дъждът, който след миг-два ще се изсипе над земята ще отмие всичко лошо. А когато той вече си отива, ще изляза на улицата, без страх, че ще се намокря. И ще вдишвам ли вдишвам дълбоко въздух, за да усещам прекрасния му аромат на "след дъжд".

Страданието винаги е присъствало в живота ми. Но аз няма да го оставя да ме завладее! Няма да го оставя да ме влачи в калта! Няма да му позволя да разруши всичко хубаво и цветно!

Няма,

няма,

няма!!!

Животът ми е цветен!

Написано на хартия от усмивки и носено от въздишката на едно малко момиче. Едно малко нещо...

Звездичката слуша 3 аm на Matchbox 20 и си припява...

"Time is running out"...

I think I'm drowning
Asphyxiated
I wanna break this spell
That you've created

You're something beautiful
A contradiction
I wanna play the game
I want the friction

You will be the death of me
You will be the death of me

Bury it
I won't let you bury it
I won't let you smother it
I won't let you murder it

Our time is running out
Our time is running out
You can't push it underground
You can't stop it screaming out

I wanted freedom
Bound and restricted
I tried to give you up
But I'm addicted

Now that you know I'm trapped sense of elation
You'd never dream of
Breaking this fixation

You will squeeze the life out of me

Bury it
I won't let you bury it
I won't let you smother it
I won't let you murder it

Our time is running out
Our time is running out
You can't push it underground
You can't stop it screaming out

How did it come to this?
Oh

You will suck the life out of me

Bury it
I won't let you bury it
I won't let you smother it
I won't let you murder it

Our time is running out
Our time is running out
You can't push it underground
You can't stop it screaming out

How did it come to this?
Oh

Muse-Time is running out

Стискайте ми палци, утре имам мач по волейбол с девети клас...
Убедих се, че всичко се е променило, наистина...
Дано е за добро, Мъро и Радо казаха, че ще бъде.

***

Събуди се по-уверен, по-щастлив...и сякаш готов повече отвсякога да върши работата, която за известно време беше оставил...Събуди се по обичайното време, около полунощ-Ловец на сънища беше все пак. Усмихна се и събра нужното-Кепчето за пеперуди, торбичката от невидим сатен, с шарени души на увехнали отдавна цветя по нея, в която държеше бурканчетата от цветни дъги. Нарами ги и излезе навън, топлия нощен въздух се блъсна в него и го обзе чувство на радост. Промъкна се през първия отворен прозорец и навлезе като лека мъгла в стаята. Беше малка и уютна, с кремави стени и много картини по тях, пълна с плюшени мечета и с малко легло в ъгъла, до което светеше малка нощтна лампа на поставка-детска стая. Детето в леглото вече спеше, равното му дишане се разливаше из помещението като звук на медни камбанки. Ловецът се надвеси над него и прошепна нещо неясно. В миг сякаш от нищото се появи едва забележима пеперуда, той взе едно от бурканчетата, (всяко от които имаше дупки отгоре) сложи я вътре и го затвори внимателно, прибирайки го обратно. После бръкна в джоба си, извади от там малко блестящ прашец и го поръси над леглото- за да може малкото същество в него да продължи да сънува спокойни и сладки сънища и се изнесе.

Тръгна да обикаля притихналите улички...

Аз и звездичката сме щастливи. Поне ловецът на сънища се завърна при нас. И ние с нея се намерихме. Muse-Feeling Good.

И един извънреден пост...

Защо извънреден ли?
Ей сега ще разберете защо.
Връщам се отново тук, сред вас и... изненадващо се оказва, че ме няма. О, не, тук съм...Просто някак си се губя в странни разстояния и бездни...
Защото...виж ти...разбирам, че за нищожната седмица и нещо вие сте се променили. Дотолкова, че вече почти не мога да ви позная.
И колкото повече го осъзнавам, толкова по-тегаво ми става, защото държа на вас и странното което е...Някои хора дори успяха да ме наранят вече. Толкова бързо.
Освен това, някои от мечтите и фантазийте също са се променили, съвсем самички.

Ловецо на сънища, какво е станало със теб? Не, той вече не тича след Тях, не се надвесва нощем над леглата, за да Ги хване и случайно да улови няколко дихания...Не Ги затваря в сапунени мехурчета с милион цветове, не Ги украсява със спокойствието си, не Ги освобождава и не се наслаждава на лекия им полет в безкрая на умиращата нощ, проследявайки пътя им...Оставя ги да умират, въпреки че през цялото време плаче заради това.
Друг си, Ловецо на сънища...

Крадецо на усмивки, нима това си ти? Къде е малката кутийка с надпис "ВАЖНО!", къде са усмивките, които бяха там? Не, той вече не дебне хората, скрит зад някоя прашинка, танцуваща в светлината на слънчев лъч. И не се скрива в ъгълчетата на хорските усти, за да открадне тихо най-хубавата им усмивка. Непоказаната, недадена на никого до сега. Тя никога вече няма да бъде негова, защото той се е отчаял...защото сякаш не иска да търси и затваря усмивки в кутийката от чуплив смях...
Друг си, Крадецо на усмивки...

Тъкачо на мечти, а с теб какво се случи? Не съм те виждала мрачен досега. Не, той вече не събира малки цветни дъги, черупки от желания, капчици надежда, не ги смесва с внимание. Не прибавя отминал дъх и лек повей на пеперудени криле към паяжинките и празните домове на охлювите. А сладкия мирис на току-що окосената трева, примесен с песента на славей? Ти няма да си ги припомниш вече, нали, приятелю. Виждам, желанието и ентусиазмът са угаснали в очите ти.
Друг си, друг си, Тъкачо на мечти...

Виждате ли до какво водят промените?
Те никога повече не ще доловят стъпките на калинките, никога няма да се вслушат отново в песента на дъждовните капчици, падащи по листата на дърветата...
Те може би...
Може би никога повече няма да бъдат мои. Защото май съм ги позагубила, защото май са ме позагубили и няма да си принадлежим по същия начин, няма да се нуждаем един от друг по същия начин както преди.
Но тях по-лесно ще ги върна. В момента сме си сърдити взаимно, Те на мен- защото така са решили (Падат си малко сръдитковци.Защото са много крехки.) , аз -заради тяхното решение...Ние често сме си сърдити. За да се обичаме повече.

А на вас как да ви върна изгубените вдишвания и въздишки? Как да ви върна предишните приказки, въздушни замъци, звездни небеса, вятърни мелници...
Ще попитам моите сърдитковци, те може би ще ми обяснят подробно как...Все пак редовно правят гореспоменатото за мен.
Лошото е, че аз не съм измечтано човече...Но мога да си представя, че съм. Ще ми трябва малко време май...
А междувременно вие можете да вземете назаем моите измечтани човечета. Току виж ви помогнали...

Аз и звездичката се оглеждаме наоколо. Търсим се взаимно, но защо ли, стигайки една до друга все се губим в обърканите мисли на другата и пак започваме да се търсим...
Звездичке...Чуй Sting-Shape Of My Heart, моли се нашите да не са малки и празни и може би, по тоновете...ще се намерим?
Ще те открия, обещавам. Никога повече няма да трепериш от страх самичка.
Ти пак си до мен, в мислите ми, остава само топлината ти да подслоня в дланите си...

Защото има защо...

Вече си мислеше, че е закъснял и тя си е тръгнала, че няма да я види скоро...И точно тогава... я видя. Седнала по турски на стълбите, с вдигната нагоре глава, притворени очи и лекичка усмивка, плъзнала на лицето й. Стоеше и се радваше на слънчевите лъчи, които галеха кожата й. И въпреки, че не за първи път я виждаше така, усмихна се и си каза, че има нещо магическо. Ами да, малки слънчеви отблясъци танцуваха около нея и заради тях- сякаш сияеше...И както всеки път, остана скрит сред храсталаците, съвсем безшумно наблюдаваше, но през цялото време знаеше, че тя знае това. Защото не искаше да разговарят, за да не открива лошите й черти...Защото просто имаше защо да я наблюдава...Защото тя го правеше по-щастлив.

Здравейте отново! Завърнах се... И донесох със себе си малко нови мечти, малко нови усмивки. И ми липсвахте...Много.

Знаете ли как понякога човек се натъжава и от най-малкото? Вероятно да. Понякога и на мен ми се случва...понякога е много често...Понякога почти нищичко не значи, но друг път не е така. Преминава. И май е като лятна буря...Но какво значение има? Пак съм тук, имам Вас и...май пак се усмихвам лекичко.

Заминаването...

Ще се откъсна за мъничко от прашната София и отскачайки до слънчева Осойца ще насъбера нови гледки, нови мечти, ще изградя нови въздушни замъци, с Лидия ще се поснимаме ( така ще видите новия ми зелен шал) и ще имам дори запечатани усмивки, патици, гъски, кокошки, цветя, кози...каквото там изскочи пред обектива на фотоапарата на Лидия. :)

Не мисля, че ще прекарам зле. За жалост ще бъда на линия на компютъра чак следващата неделя, защото въпреки че аз се връщам в понеделник, сестрата и машинката остават на село. Но както и да е. Надявам се, че няма да Ви липсвам много.

Сега си стягам багажа. Не, не онзи земния. Само си подбирам някои мечти, усмивки, сънища и спомени без които не мога. И прегръдките, разбира се, както и хубавите моменти...

Бурканчето от невидими цветни дъги се затвори идеално и май вече съм готова. Вързах панделката от дъждовен сатен и като че това е...?

Я сега...тук има още някои нещица...Да проверим.

~Ароматът на теменужки-тук.

~Усещането от докосването на дъжда-тук.

~Споменът за най-хубавите прегръдки-тук.

Всичко е тук.

А сега на Вас оставям една задачка...

Защото не мога да взема всички мечти и особено въздушните замъци и вятърните градове със себе си...Ще пазите ли остатъка от тях, които оставям тук, моля Ви?

Доверявам Ви се напълно.

И Ви обичам.

Страшно много.

За балоните...

Посветено на Радо, Хриси и останалите балономани.

-И какво му е особеното на този балон, пълен с хелий?-попита той със скръстени ръце и свъсени вежди пред нейната сладка усмивка.

-Той дори не е пълен с хелий-почти изчурулика тя. Вдигна поглед нагоре към балона.

-В него има много повече. Той е пълен с мечти и може да те накара да се усмихнеш, нищо, че си решил да бъдеш мрачен и умислен днес.

Видя как той решително поклати глава и тръгна да си влиза обратно в къщи.

-Сериозно говоря, не ми ли вярваш?-попита и за миг се почувства почти обидена от поведението му, макар и да знаеше, че такъв е от дете.

-Знам, че си готова на всичко само и само да върнеш нечия усмивка, но това...това е абсурдно...

-Забранила съм ти да изричаш тази дума пред мен.

-Да, извинявай.

-Не искам много от теб. Само го погледай известно време и ще разбереш за какво ти говоря. Ще разбереш и че ефектът на балона е точно какъвто ти го описах. Просто защото аз го направих такъв.Опитай, моля те.

Той въздъхна и се вгледа в балона. Май наистина не беше съвсем обикновен...Забеляза, че цвета му не е като на другите...Беше някак по-ярък, открояваше се...и все пак на пръв поглед съвсем обикновен...Виждаше само него...Изведнъж в съзнанието му се заредиха какви ли не образи...Две дъги, сляти в една, куп усмивки, хартиени сърца, въздушни замъци, градове от вятър, пътища от облаци...Не се спря до там. Усмихнати спящи феи под влюбен кестен, слънчеви отблясъци, хиляди слънчеви отблясъци...

И тя видя, че по лицето му се разля усмивка. Хубава, искрена, истинска усмивка. Видя всичко в очите му. Усмихна се.

Усмихна се и реещия се над главите им балон.

И специално за нашия рожденник...

Честит Рожден Ден, Мъро!

Happy Burtday to you...:)

Просто защото...

Просто защото Ви обичам.

Да, просто защото. Просто защото сте специални, правите ме щастлива, карате ме да се усмихвам, карате ме да Ви обичам. И успявате, знаете ли?
Чувствайте се обичани, сами си го направихте...

Как мога...

За всички, които четат и не четат този блог. За всички, с които се сблъсках и ме дариха с магията на приятелството си.



Как мога да Ви кажа колко Ви обичам, без нещичко да пропусна? Как мога да Ви благодаря за всичко, което сте ми дали, как мога да кажа колко много значите за мен?
Добре...
Обичам Ви страшно, ама страшно много. Нямам думи да опиша колко се радвам, че пътищата ни се пресекоха и имам огромното удоволствие да познавам такива специални хора като Вас.
Като теб, слънчева Хрис. Омагьосваш околните мила, само с усмивката си. Около теб има някакво неразгадано, тайнствено вълшебство...Бъди все така магична.

~~~

Като теб, Радо, ти който така бързо се превърна в "брат ми" и сякаш наистина си. Не знам как така бързо успяваш да накараш хората да те обикнат...Бъди все така себе си.

~~~

Като теб, Зори, ти, ходещ шоколад...Така бързо спечели симпатията ми, дали заради това, че винаги си толкова мило и сладко...Не знам...Бъди все така шоколадова...

~~~

Като Мъро, който през живота си не съм виждала на живо, но въпреки това имам чувство, че цял живот съм го познавала. Влюбена съм в историйте му...Бъди все така уникален.

~~~

Като Калчо, моят "уж баща", с който така добре се разбираме още от здрастито...
Бъдете все така...просто Вие. Все така тези, които обичам, без които не мога.
Моите искрици...

Прегръщам Ви силно.

***

Малчо

-Не си желая път, обсипан с рози...

-Не си желая и рай... Можеш ли да ме разбереш?-обърна се тя към него, събувайки обувките си и започна да крачи боса по обсипаните с цветове релси.
-Не-отговорът му й се стори странен. Той не се стремеше да върви заедно с нея... Напротив, даже бързаше напред, сякаш се опитваше да избяга. И може би наистина бягаше...
-Кажи ми...-тя спря за миг и прескочи един розов храст-какво ти става напоследък? Сякаш не си ти, странен си и някой друг ме гледа през очите ти. Някой до болка познат и все пак толкова далечен... почти нереален...

Забеляза, че трепна за миг и сякаш излиза от унес, но въпреки това не я удостои дори с поглед. Само поклати бавно глава и продължи да крачи бързо...
-Попитах те.- тя спря и почти извика -и няма да те оставя на мира, докато не разбера какво се случва с моя най-добър приятел. Преди се вглеждах в очите ти, знаеш ли...и виждах себе си. Сега рядко ги виждам, а успея ли да надникна в тях...Там има толкова много болка, тъга и гняв...но не и мен.

Заболя я от собствените й думи и най-вече...от това, че беше права и нито за миг не се заблуждаваше...

-Моля?-той спря и се обърна, бавно, без желание, с уплаха.

-Няма ме. Вече не ме виждаш...Кажи ми какво ти е?

-Пораснах- изрече го тихо, почти шепнешком. Страхуваше се от бурята, която щеше да последва вероятно след думите, които едва-едва се отрониха, като първите есенни листа.

Буря нямаше.

Тя почувства още по-силна болка, сълзите се затъркаляха по бузите й.

-Но ти обеща. Винаги си спазвал обещанията си. Каза, че светът не ще те тревожи... и винаги ще има едно непорастващо дете в теб... Дете, открито към красивото и чистото, в чието сърце няма място за съмнения. Дете, което живее за да гради въздушни кули и градове от вятър, което пуска хвърчила и надежди нагоре, към високото синьо небе...Нима забрави?-говореше с такава мъка, думите почти се губеха между хлипанията.

-Знам, че обещах. Не съм забравил, моля те... Но...

-Не! "но" не е оправдание! "но" винаги значи куп объркани мисли, изречени толкова бързо, че не успяваш да схванеш смисъла им дори след месеци обмисляне на казаното.Защо порасна? Защо го няма малкото дете?-почти крещеше, вече на пресекулки -Как.можеш. да.позволяваш.да.пораснеш.Как.позволяваш.това.да.се.случи.щом.то.те.съсипва.безмилостно?

Ако нещо ти причинява болка...

Тя млъкна. Свлече се на земята, отстрани, до релсите и заудря твърдия бетон с малките си ръце, продължавайки да плаче.

-Не.-той се втурна уплашено към нея-Спри, ще се нараниш!

-Какво значение има...Теб те няма...

-Тук съм.

-Не, няма те.Разбираш ли? Не бива да позволяваш на живота да ти отнеме най-хубавото.А ти си му позволил. И той те е потопил в грижите си! Давиш се, знаеш ли. Щом в собственото си съзнание си го приел...

-Не съм.Просто знам, че или се случва, или тепърва предстои. Но мога да предотвратя загубата на детето, ако ме спасят.

-Наистина ли?-тя се надигна и лъч на надежда пробягна през мокрото й от сълзи лице.

Получи кимване, в знак на съгласие.

-Наистина. Ще ме спасиш ли?

От болката, която го връхлиташе всеки ден, от грижите, той искаше да се оттърве.Сега. Веднага. Завинаги. И знаеше, че само тя е способна. Неговия слънчев отблясък в тъмното.

И тя знаеше, че иска да го спаси от мрака и ужаса. И че за да го направи, трябва да го накара отново да бъде дете.

-Ще ме спасиш ли от мен?

-За Бога, да, разбира се! - прегърна го, силно, искрено, истински. После го пусна и извика:

-Хвани ме! Да хванем дъгата заедно!

-Ще я хвана сам и ще я заплета в косите ти!

-Опитай.

Двамата тичаха ли тичаха напред по релсите, гонейки дъгата, която единствено те виждаха. И най-детските усмивки разцъфваха по лицата им, защото бяха и щяха да бъдат завинаги...две мечтаещи деца...

Е,случва се и това...

-Нали знаеш... случва се... Не питай сега "Кое?", повече от ясно е, че знаеш. - тя се усмихна и продължи да прави сапунени мехури, които се носеха и въртяха около нея като че тя бе Слънцето, а те - планетите.

-Как мога да знам, щом не казваш? - попита приятелката й, вперила уплашен поглед в нея- Ама ти наистина се побъркваш, знаеш ли? Говориш толкова странно, сякаш трябва да знам всичко, по дяволите, а как мога?

Момичето с бялата дреха спря да прави сапунени балончета и стреснато я погледна.

-Искаш да кажеш, че...че не знаеш???

-Кое да знам?

-Н-не знаеш-в гласът й като никога се долавяха треперливи нотки-Не знаеш ли...не знаеш ли, че сапунените мехури са като мечтите? Не знаеш ли, че във всеки един от тях аз влагам...много? Че във всеки един се крие непознат и красив свят?

-Ти наистина си се побъркала!- другото момиче се надигна рязко от пода, стигна бързо до вратата, отвори я със замах...ТРЯС. И малката мечтателка остана сама с илюзийте си.

"Никой не вярва"-помисли си.

Беше готова да заплаче, когато...

-Аз знам...-пред нея стоеше една...странна жена. Беше като изтъкана от сънища, излъчваше бледо-синьо сияние и предизвикваше у човек чувството, че току-що е попаднал в някоя приказка...

Тя не си направи труда да попита коя е. Знаеше.

-Наистина ли знаеш? Кажи ми честно. Наистина ли?

-Наистина.-леко кимване с глава. Не, тя не лъжеше. И знаеше. Знаеше! Протегна ръка към един от цветните балони и той сякаш кацна в дланта й...

-Лъжа ли се-пророни-Това е твоя свят.

Момичето не усети кога усмивката озари лицето й.

-Той е.

-Някой вярва-рече непознатата, после махна с ръка и изчезна в мъгла.

Още една усмивка.

"Някой вярва"

Отпусна се назад и продължи да гради светове в мехурчета...