Понякога...

I wanna push you around

...понякога си мисля, че сърцето е като паяжина.Сложно изтъкана и трудна за измъкване-заплете ли се нещо-край-няма
мърдане оттам...Така става и със случайно "прелитащите" личности в живота ни .След главоломен сблъсък с паяжината не могат да излетят отново.Какво като са си тръгнали от теб, щом остават в сърцето ти, като че напук?Там, там те продължават да се борят за свободата си и чрез безсмислени движения се оплитат още повече.После идва моментът на раняването...Нали са те оставили в реалния свят?Сега ти ще ги раниш още по-жестоко, още по-болезнено.Чувстваш се могъщ, бившия причинител на болка се е оплел здраво в мрежата, а на теб ти предстои да станеш такъв, за пръв път...Готов си да нанесеш фаталния удар, уверен си, ликуваш...До момента, в който не усещаш дивия блясък в очите си, (просто го виждаш в една дъждовна капка...) ...който ги прави толкова различни, толкова зли, толкова...не твои...че веднага спираш.Моментално.Просто се заковаваш на място и мълчиш, гледайки "жертвата" без да я виждаш.И разбираш, че не можеш да го направиш, не можеш да причиниш болка...не.Мълчаливо помагаш на заплелия се в паяжината да се освободи.Душата му...да, тя е просто пеперуда...Закриваш я в шепите си и миг-два само я гледаш...после разтваряш ръце и тя полита надалеч...
Пак си сам.
Сърцето ти продължава да бъде паяжина, но този път цялата в дъждовни капки, подобни на сълзи.Освен това разкъсана паяжина...безжалостно разкъсана.
Отронваш въздишка.Какво друго очакваше?Мислиш си:
"Не ми е явно времето да ставам убиец на пеперуди..."
И крачиш по мокрите улици, джапвайки във всяка локва.Май и това е щастие?
Бъди щастлив тогава.Радвай се.