Завинаги аз...

...Събуди се толкова малка и червена, толкова усмихната ,че чувстваше как щастието подскача по многото й черни точки. И, да, трябваше да види слънцето, затова запъпли по зеленото стволче, нагоре, нагоре към върха на тревичката. И колкото повече се изкачваше, толкова по-щастлива беше, защото скоро щеше да стигне върха, да види слънцето и да бъде още по-червена и с още повече точки. Още по-щастлива малка калинка, с още по-щастливи малки мисли. Какво по-хубаво от едно такова мъничко същество, радващо се най-искрено на утрото, на настъпилия ден? Нима то няма да предизвика някоя и друга усмивка? Или всеки ще извърти глава и ще се направит, че не вижда щастливата калинка.

А тя продължаваше да пъпли нагоре, нагоре към своето щастие, към някой слънчев лъч. Защото беше същество, което се радваше и на дъждовните капки, и на късчетата дъга, на песъчинките и на слънчевите лъчи...И щеше винаги да търси щастието, да се наслаждава на всеки нов ден, на всяка спокойна нощ, защото беше себе си.Едно малко нещо...

***

Пъпля ли пъпля нагоре по тревичката и търся щастието си...Ще погледна света през ябълково-зелени очила дори в най-ужасния ден. И ще мисля, че е пролет.Ще се усмихвам на сладката си заблуда, ще усещам аромат на цъфнали дървета...И ще съм щастлива...

Завинаги,

завинаги,

завинаги!

Завинаги аз...