За това как понякога се отчайвам от всичко...

Защо,по дяволите всичките ми усилия да бъда добра отиват на вятъра?
Защо всичко се обърква по толкова отвратителен начин?Защо?
Вече имам чувството,че няма да мога да се сдържам дълго да натрупвам гневът си на скришно и в най-скоро време,поради най-малката причина той ще избие...и ще ме залее...Няма да мога да се съвзема и ще плача,
плача,
плача
и плача
толкова дълго време,че после няма да мога да си отворя очите,толкова ще са подути...Иска се от мен да съм спокойна в къщи и спокойна навън,но как да балансирам между тези две крайно различни пространства и да не избухвам нито на едното,нито на другото?
Ако избухна в къщи,родителите ми ми се карат,
навън-приятелите ми ми се сърдят...
Никой ли не иска да разбере,че и аз имам чувства?А чувствата трябва да се уважават?И когато ги помоля да ме оставят сама,защото имам нужда от това да не ми се фръцват намръщени,а да опитат да разберат важността на това,за което ги моля...
Но никой никога няма да си направи труда.Явно струва твърде много да ме обича човек...