Deaf, dumb, blind...

-Хей ти!- провикна се тя-Точно ти, приятелче... Махай си ръцете от ушите веднага! Чуваш ли? Веднага.

Тишина, един объркан поглед.

Огледай се наоколо, не е ли прекрасен света? Не е ли? Е, признай си.

Защо тогава си се свил като мишка в "добрата стара" панелка и си станал сляп, глух и ням за всичко и всички?

Мълчание.

Станал си ужасен. Пораснал си...

Бавно сваляне на ръцете от ушите и...

-Не съм.

***

Неясно защо... но когато трябва да си отворим очите, ние изведнъж ослепяваме...

Когато трябва да чуем някого, слухът се изгубва в нищото...

А когато е наистина важно да изложим мнение, мълчим...

И после, мрън, "Ама аз такова", "Ама ти..."

Аз, ти, та и двамата накуп...

А най-безобразното е, че сами сме си виновни...

Но има хора и хора. Има и такива, които умеят да са с отворени очи, уши и са готови да говорят, когато трябва и каквото трябва.

Напоследък се чувствам изолирана...

Никой не си прави труда да ме чуе.

Вярно е, говоря глупости понякога, но...

Е, какво пък... Ще си помълча и аз известно време.

*

Това не означава, че ще спра да пиша... О, това е като да спра да ям шоколад...

Абе я... Няма да мълча!

"Не искам да мълча, не мога да мълча и няма да мълча, за света"

както пееха Дони и Момчил в доброто старо време, когато минавах права под масата.

Както и да е.

Няма да мълча.