The end...
Всяка приказка си има край.
Тази беше започнала да тежи, някъде там, от ляво. И предизвестяваше, че краят ще дойде по-скоро, отколкото се очаква и ще бъде малко... малко тежък.
Завърши... странно...
С простичкото "Извинявай" и още по-простичкото "Няма нищо". Защото нямаше смисъл да се втежняват нещата сега, точно в този миг. И нотката на трагизъм отлиташе бързо, с финните крилца на пеперудата.
Неизбежните сълзи, най-доброто успокоително, което може да съществува...
Още с началото знаех, че тръгвам по път, който може да се окаже грешен... И май тръгнах твърде бързо, твърде уверено, твърде всичко. И пътят ме предаде, започна да става трънлив, каменист и труден, което не вещаеше нищо добро. Извървях го по-скоро, отколкото ми се искаше, може би за добро.
Сега стоя на края му. Извървян, утъпкан, отпътувал някъде, в миналото. Не искам да се обръщам. Няма смисъл да гледам назад. Лошите моменти са забравени, само урокът, който ми дадоха е запечатан дълбоко в съзнанието. Хубавите-запазени. Качествено, така, че да не си ги спомням с (много) тъга.
И това е. Пред мен е всичко останало. Светли хоризонти, нови неща, нови приказки, моето настояще.
Следващия път ми напомнете да тръгна по лилавата багра на дъгата :)
2 коментара:
Не, сис... Няма да ти казваме нищо. Нищо, защото знаем, че ти най-добре може да се усмихваш на всичко... най-добре да се учиш от всичко...най-добре да живееш своя собсрвен живот.
Да, има и мъка на този свят... Но когато знаеш,че има и толкова много красота...кажи ми... няма ли да продължиш... сама... докато ние ти се усмихваме отстрани и си мислим колко красива си винаги....
Ще продължавам... винаги...
И сама ще избера лилавото, когато дойде време за това...
Благодаря.
Публикуване на коментар