И един извънреден пост...

Защо извънреден ли?
Ей сега ще разберете защо.
Връщам се отново тук, сред вас и... изненадващо се оказва, че ме няма. О, не, тук съм...Просто някак си се губя в странни разстояния и бездни...
Защото...виж ти...разбирам, че за нищожната седмица и нещо вие сте се променили. Дотолкова, че вече почти не мога да ви позная.
И колкото повече го осъзнавам, толкова по-тегаво ми става, защото държа на вас и странното което е...Някои хора дори успяха да ме наранят вече. Толкова бързо.
Освен това, някои от мечтите и фантазийте също са се променили, съвсем самички.

Ловецо на сънища, какво е станало със теб? Не, той вече не тича след Тях, не се надвесва нощем над леглата, за да Ги хване и случайно да улови няколко дихания...Не Ги затваря в сапунени мехурчета с милион цветове, не Ги украсява със спокойствието си, не Ги освобождава и не се наслаждава на лекия им полет в безкрая на умиращата нощ, проследявайки пътя им...Оставя ги да умират, въпреки че през цялото време плаче заради това.
Друг си, Ловецо на сънища...

Крадецо на усмивки, нима това си ти? Къде е малката кутийка с надпис "ВАЖНО!", къде са усмивките, които бяха там? Не, той вече не дебне хората, скрит зад някоя прашинка, танцуваща в светлината на слънчев лъч. И не се скрива в ъгълчетата на хорските усти, за да открадне тихо най-хубавата им усмивка. Непоказаната, недадена на никого до сега. Тя никога вече няма да бъде негова, защото той се е отчаял...защото сякаш не иска да търси и затваря усмивки в кутийката от чуплив смях...
Друг си, Крадецо на усмивки...

Тъкачо на мечти, а с теб какво се случи? Не съм те виждала мрачен досега. Не, той вече не събира малки цветни дъги, черупки от желания, капчици надежда, не ги смесва с внимание. Не прибавя отминал дъх и лек повей на пеперудени криле към паяжинките и празните домове на охлювите. А сладкия мирис на току-що окосената трева, примесен с песента на славей? Ти няма да си ги припомниш вече, нали, приятелю. Виждам, желанието и ентусиазмът са угаснали в очите ти.
Друг си, друг си, Тъкачо на мечти...

Виждате ли до какво водят промените?
Те никога повече не ще доловят стъпките на калинките, никога няма да се вслушат отново в песента на дъждовните капчици, падащи по листата на дърветата...
Те може би...
Може би никога повече няма да бъдат мои. Защото май съм ги позагубила, защото май са ме позагубили и няма да си принадлежим по същия начин, няма да се нуждаем един от друг по същия начин както преди.
Но тях по-лесно ще ги върна. В момента сме си сърдити взаимно, Те на мен- защото така са решили (Падат си малко сръдитковци.Защото са много крехки.) , аз -заради тяхното решение...Ние често сме си сърдити. За да се обичаме повече.

А на вас как да ви върна изгубените вдишвания и въздишки? Как да ви върна предишните приказки, въздушни замъци, звездни небеса, вятърни мелници...
Ще попитам моите сърдитковци, те може би ще ми обяснят подробно как...Все пак редовно правят гореспоменатото за мен.
Лошото е, че аз не съм измечтано човече...Но мога да си представя, че съм. Ще ми трябва малко време май...
А междувременно вие можете да вземете назаем моите измечтани човечета. Току виж ви помогнали...

Аз и звездичката се оглеждаме наоколо. Търсим се взаимно, но защо ли, стигайки една до друга все се губим в обърканите мисли на другата и пак започваме да се търсим...
Звездичке...Чуй Sting-Shape Of My Heart, моли се нашите да не са малки и празни и може би, по тоновете...ще се намерим?
Ще те открия, обещавам. Никога повече няма да трепериш от страх самичка.
Ти пак си до мен, в мислите ми, остава само топлината ти да подслоня в дланите си...