-Не си желая път, обсипан с рози...

-Не си желая и рай... Можеш ли да ме разбереш?-обърна се тя към него, събувайки обувките си и започна да крачи боса по обсипаните с цветове релси.
-Не-отговорът му й се стори странен. Той не се стремеше да върви заедно с нея... Напротив, даже бързаше напред, сякаш се опитваше да избяга. И може би наистина бягаше...
-Кажи ми...-тя спря за миг и прескочи един розов храст-какво ти става напоследък? Сякаш не си ти, странен си и някой друг ме гледа през очите ти. Някой до болка познат и все пак толкова далечен... почти нереален...

Забеляза, че трепна за миг и сякаш излиза от унес, но въпреки това не я удостои дори с поглед. Само поклати бавно глава и продължи да крачи бързо...
-Попитах те.- тя спря и почти извика -и няма да те оставя на мира, докато не разбера какво се случва с моя най-добър приятел. Преди се вглеждах в очите ти, знаеш ли...и виждах себе си. Сега рядко ги виждам, а успея ли да надникна в тях...Там има толкова много болка, тъга и гняв...но не и мен.

Заболя я от собствените й думи и най-вече...от това, че беше права и нито за миг не се заблуждаваше...

-Моля?-той спря и се обърна, бавно, без желание, с уплаха.

-Няма ме. Вече не ме виждаш...Кажи ми какво ти е?

-Пораснах- изрече го тихо, почти шепнешком. Страхуваше се от бурята, която щеше да последва вероятно след думите, които едва-едва се отрониха, като първите есенни листа.

Буря нямаше.

Тя почувства още по-силна болка, сълзите се затъркаляха по бузите й.

-Но ти обеща. Винаги си спазвал обещанията си. Каза, че светът не ще те тревожи... и винаги ще има едно непорастващо дете в теб... Дете, открито към красивото и чистото, в чието сърце няма място за съмнения. Дете, което живее за да гради въздушни кули и градове от вятър, което пуска хвърчила и надежди нагоре, към високото синьо небе...Нима забрави?-говореше с такава мъка, думите почти се губеха между хлипанията.

-Знам, че обещах. Не съм забравил, моля те... Но...

-Не! "но" не е оправдание! "но" винаги значи куп объркани мисли, изречени толкова бързо, че не успяваш да схванеш смисъла им дори след месеци обмисляне на казаното.Защо порасна? Защо го няма малкото дете?-почти крещеше, вече на пресекулки -Как.можеш. да.позволяваш.да.пораснеш.Как.позволяваш.това.да.се.случи.щом.то.те.съсипва.безмилостно?

Ако нещо ти причинява болка...

Тя млъкна. Свлече се на земята, отстрани, до релсите и заудря твърдия бетон с малките си ръце, продължавайки да плаче.

-Не.-той се втурна уплашено към нея-Спри, ще се нараниш!

-Какво значение има...Теб те няма...

-Тук съм.

-Не, няма те.Разбираш ли? Не бива да позволяваш на живота да ти отнеме най-хубавото.А ти си му позволил. И той те е потопил в грижите си! Давиш се, знаеш ли. Щом в собственото си съзнание си го приел...

-Не съм.Просто знам, че или се случва, или тепърва предстои. Но мога да предотвратя загубата на детето, ако ме спасят.

-Наистина ли?-тя се надигна и лъч на надежда пробягна през мокрото й от сълзи лице.

Получи кимване, в знак на съгласие.

-Наистина. Ще ме спасиш ли?

От болката, която го връхлиташе всеки ден, от грижите, той искаше да се оттърве.Сега. Веднага. Завинаги. И знаеше, че само тя е способна. Неговия слънчев отблясък в тъмното.

И тя знаеше, че иска да го спаси от мрака и ужаса. И че за да го направи, трябва да го накара отново да бъде дете.

-Ще ме спасиш ли от мен?

-За Бога, да, разбира се! - прегърна го, силно, искрено, истински. После го пусна и извика:

-Хвани ме! Да хванем дъгата заедно!

-Ще я хвана сам и ще я заплета в косите ти!

-Опитай.

Двамата тичаха ли тичаха напред по релсите, гонейки дъгата, която единствено те виждаха. И най-детските усмивки разцъфваха по лицата им, защото бяха и щяха да бъдат завинаги...две мечтаещи деца...