Защото има защо...

Вече си мислеше, че е закъснял и тя си е тръгнала, че няма да я види скоро...И точно тогава... я видя. Седнала по турски на стълбите, с вдигната нагоре глава, притворени очи и лекичка усмивка, плъзнала на лицето й. Стоеше и се радваше на слънчевите лъчи, които галеха кожата й. И въпреки, че не за първи път я виждаше така, усмихна се и си каза, че има нещо магическо. Ами да, малки слънчеви отблясъци танцуваха около нея и заради тях- сякаш сияеше...И както всеки път, остана скрит сред храсталаците, съвсем безшумно наблюдаваше, но през цялото време знаеше, че тя знае това. Защото не искаше да разговарят, за да не открива лошите й черти...Защото просто имаше защо да я наблюдава...Защото тя го правеше по-щастлив.

Здравейте отново! Завърнах се... И донесох със себе си малко нови мечти, малко нови усмивки. И ми липсвахте...Много.

Знаете ли как понякога човек се натъжава и от най-малкото? Вероятно да. Понякога и на мен ми се случва...понякога е много често...Понякога почти нищичко не значи, но друг път не е така. Преминава. И май е като лятна буря...Но какво значение има? Пак съм тук, имам Вас и...май пак се усмихвам лекичко.